Отхвърлена от ръката на Юрий, колата литна настрана, удари се в едно дърво и спря.
Когато Аля отвори очи, на няколко крачки от нея стоеше съвършено невредимият Юрий. На асфалта в краката му седеше примрялото от страх момче.
Шофьорът с мъка отвори смачканата врата и излезе. Отървал се с леки натъртвания, той беше сигурен, че сам е предпазил внезапно изскочилия на платното човек, и справедливо се нахвърли върху нарушителя.
— Добре, че успях да извъртя волана! — гордо заяви той и закрещя на Юрий: — А вие защо се разхождате по уличното платно? Тръгвайте с мене в милицията!
— Никъде няма да тръгна — каза Юрий, приближи се до Аля и я улови подръка с намерение по-бързо да я отведе, но шофьорът веднага го настигна.
— О, не, първо ще направим протокол в милицията! — развика се той. — Момчета, къде хукнахте? Помогнете ми да задържим нарушителя!
Зигзагообразно като зайци младите любители на никотина се разбягаха по дворовете.
Едрият шофьор увисна върху Юра с всичките си деветдесет килограма. Юра пусна Аля, леко свали от себе си шофьора, изправи го на крака и го тикна към колата. Кой знае защо, шофьорът се подчини и с клатушкане закрачи към смачкания автомобил.
Юра поведе Аля към къщи. По целия път се шегуваше, за да я накара да забрави произшествието, и трябва да кажем, че успя. Нещо повече, след това Аля изобщо не можеше да си спомни дали наистина е имало автомобилно произшествие, или просто така й се е сторило. Сякаш бе загубила паметта си след мозъчно сътресение.
През нощта Аля се събуди от чувство на силна тревога. Юра не беше до нея. Тя чу тихо шумолене в съседната стая. Вратата беше затворена, изпод нея струеше ивица светлина.
Аля стана от леглото и тихичко открехна вратата.
Юрий седеше на писалището до прозореца. Край него на един стол бе поставено отвореното му куфарче, от което се подаваха сиви листа. Целият под беше покрит със също такива листове.
Отначало на Аля й се стори, че са празни, но после забеляза, че са изписани с много ситни, буквално бисерни знаци и затова изглеждат сиви.
От време на време Юра напрегнато и неестествено обръщаше глава, понякога на сто и осемдесет градуса, хвърляше поглед върху някой лист, сякаш можеше да прочете нещо от такова разстояние, и пишеше. Лицето му беше бледно, измъчено. Изглеждаше, че е на края на силите си и всеки миг ще падне от изтощение.
Той откъсна поглед от поредния лист и вдигна глава. Лицето му се изкриви. То изразяваше много противоречиви чувства — и порив, и мъка от разочарованието, и безсилна надежда, и още нещо, което Аля не можеше да назове. Юра скръцна със зъби, чу се сподавен стон.
Аля отвори вратата.
— Внимавай да не стъпиш на листата! — предупреди я той.
— Боли ли те нещо? — Тя се спусна към него, прегърна го, притисна се с цялото си топло от леглото тяло.
Изразът на лицето му се променяше необичайно бавно, като при забавени снимки. Страдалческите бръчки се заглаждаха, краищата на устните учудено се повдигнаха:
— Да ме боли ли?
— Но тогава какво има? Какво те измъчва?
Тя погледна листата и видя, че не е сбъркала: бяха гъсто изписани с цифри.
— Какво правиш? Нощна гимнастика на ума ли?
— Почти. Опитвам се да изчисля масата и заряда на нашата Вселена.
— Само това ли?
Той не беше склонен да се шегува.
— Получава се твърде дълго уравнение.
— Дай го за решаване на изчислителна машина. Можеш да направиш това и нощем по радиоканала. Машината няма да се разсърди, на нея й е все едно.
Той пренебрежително се усмихна:
— Машините не могат да се справят.
— Така ли? Дори много, много машини?
— Дори всичките — разпалено рече той, но изведнъж се сепна: — Никой няма да ми даде толкова много машини.
Аля зарови пръсти в косата му и той блажено примижа.
— Когато не ти е добре, и на мен не ми е добре — каза тя. — Моля те никога да не забравяш това.
Той обърна към нея студеното си измъчено лице. Аля го погледна в очите. Там се кълбеше звездната мъгла на Вселената, огромен свят, безкраен и безразличен към опознаващия го разум.
Те не знаеха, че мислят за едно и също.
Юрий си спомни състоянието, обземащо го понякога, когато оставаше насаме с пространството, което трябваше да победи. Връз него се стоварваше черно безмълвие, притискаше го. Не се чуваха гласове, не се мяркаха сенки. Нямаше нито доброта, нито враждебност. Само безразличие. Мрак, студ, безмълвие…
„Като живо погребан — мислеше си той. — Като живо погребан, друго сравнение не може да се измисли.“ Опитваше се да намери отговор на многобройните въпроси, но колкото по-ясно виждаше бъдещето, толкова по-тежко му ставаше. Може би това беше цената на познанието.