Ала Юрий не беше нито в кабинета, нито изобщо в болницата. Аля хукна към къщи. Докато отваряше вратата, погледна към закачалката, където трябваше да виси шлиферът му.
Закачалката беше празна.
— Засега това е всичко, което знаем за него — каза полковник Тарнов, като завърши разказа си.
Александър Николаевич внимателно го слушаше. Понякога кимаше, но това означаваше по-скоро потвърждение на собствените му мисли, отколкото съгласие с думите на полковника.
Полковникът забеляза изострените черти и удълженото лице на учения — като след прекарана тежка болест. „Знае повече, отколкото казва — помисли си Тарнов. — Може би се досеща за нещо. И тая догадка му е неприятна. Види се, мъчително неприятна.“
Той помълча малко, като си позволи кратък отдих. После събра мислите си и попита:
— Можете ли да добавите нещо?
— Вашата логика е безупречна, полковник — започна Александър Николаевич, — и все пак, както сам се убедихте, в дадения случай не помогна.
— Може и да помогне! — Тарнов се подсмихна.
— Не, няма да помогне — убедено каза ученият. — Вие търсите следите му в ресторантите и продоволствените магазини, защото всеки почиващ трябва поне от време на време да се храни. Търсите го в хотелите, защото всеки трябва да има покрив над главата си. Правите проверка в пощата, защото всеки човек има роднини и познати, които се тревожат за съдбата му. Търсите следи, каквито оставя след себе си всеки човек, колкото и да е внимателен и предвидлив. Но в дадения случай няма да ги намерите.
— Защо? — изтръгна се от устата на полковника.
Но без да чуе въпроса му, Александър Николаевич продължи, унесен в собствените си мисли:
— Опитвате се да определите целите и средствата му, като си служите с обикновените човешки мерки. Но дори да сте най-добрият следовател на планетата, пак няма да успеете.
— Вече ви попитах — защо? — напомни полковникът, уплашен, че запасът от красноречие на учения няма скоро да се изчерпи.
Александър Николаевич сгуши глава между раменете и целият се сви, сякаш искаше да стане незабележим. И оттам, от своето „кюшенце“, глухо, но решително каза:
— Ами защото той не е човек. Защото основата на това същество, което сега се казва Юрий Юриевич, е изкуственият супермозък, създаван в нашата лаборатория.
Той погледна полковника, забеляза изумлението му и горчиво поклати глава, като отговаряше на мислите си. После събра сили и подробно заобяснява:
— Нали сте запознат с онова направление в науката, което се нарича еволюционно моделиране? В него наред с кибернетиците работят и бионици, неврофизиолози, геноинженери, белтъкосинтезатори, франквилистори. Това направление води началото си от мисълта, че еволюцията на природата, създала човешкия мозък, е могла да тръгне по друг път, ако човекът не беше станал „цар на природата“ и не беше преградил пътя й. Кибернетиците първи стигнаха до идеята, че трябва да се моделира не мозъкът, а самият еволюционен процес на живата материя, довел до възникването на човешкия мозък, без да се прекъсва ходът на еволюцията.
Той се изкашля, като закри с длан устата си, и продължи:
— Когато се разви генното инженерство и започна синтезирането на белтък, в работата на кибернетиците се включиха представители на други науки. Тъкмо тогава възникна идеята за създаване на супермозък — мозък с нови качества. Смяташе се, че неговото създаване и включване като централен управляващ орган на системата от изчислителни и други машини ще помогне да бъдат решени задачи, с които обикновеният човешки мозък не е в състояние да се справи.
— А хиляди мозъци? — попита полковникът, като извади кутия с ментови бонбони.
— Нито хиляди, нито милиони, нито милиарди. Има задачи, за чието решаване е нужно не количествено увеличаване на мисленето, дори и не увеличаване на мощността му, а съвсем нови качества, засега неизвестни на науката. От решаването на тези задачи зависят откриването на нови видове енергия, полетите към далечни светове, изучаването на човешкия организъм и лекуването на болестите.
Той отново се изкашля и протегна ръка към кутията с бонбони. Полковникът я побутна към него. Александър Николаевич взе един бонбон, повъртя го в пръстите си, но забрави да го сложи в устата си.
— Тъкмо такъв супермозък създавахме в лабораторията със съвсем определена цел. В близост до съзвездието Близнаци астрономите откриха така наречения „Голям звезден каньон“. Това е място, което поглъща лъчите като прословутите „черни дупки“. Но за разлика от тия „дупки“ „Големият звезден каньон“ постоянно променя очертанията и гравитационните си характеристики. Най-различни уреди не могат да зарегистрират нито една постоянна характеристика. Учените смятат, че там изчезва материята на нашата Вселена. С една дума, предполага се, че тъкмо там е гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с други светове…