Выбрать главу

Той продължаваше да държи с два пръста бонбона, загледан покрай полковника някъде в ъгъла на кабинета:

— Ясно е, че никакъв кораб с хора не може да се добере дотам. Автоматична станция не може да изпълни такава необикновена задача. За нейното решаване са нужни и необикновени средства. Тъкмо затова създавахме супер-мозъка, та после да го затворим в специална капсула-кораб и да го изпратим към съзвездието Близнаци. Когато супермозъка изчезна, от само себе си се натрапи най-вероятното предположение — че са го откраднали. Но сега мисля, че е станало нещо друго…

Най-после той сложи в устата си бонбона и го посмука малко, преди да премине към най-неприятната част от предположенията си:

— Мозъкът съзряваше, вече бяхме започнали да го програмираме, като, естествено, оставяхме пред него широк простор за свободна изява на волята. Вие разбирате, че като създавахме такава система и поставяхме пред нея такива задачи, не можеше да става и дума за строго програмиране. И не забелязахме… — той бързо погледна полковника — извинете, трябва да кажа — аз не забелязах, че детето… Как да се изразя по-точно?… Расте прекалено бързо. Впрочем по-добре е да кажа, възмъжава прекалено бързо!

— А прекаленото винаги е лошо? — попита полковникът, като смучеше меланхолично ментовия бонбон. Външно беше съвсем спокоен, но ръката му неволно включваше и изключваше копчето за повикване на пулта.

— Мозъкът е започнал да се самопрограмира и на известен етап се е научил да използва като изпълнителни органи роботите, които го обслужваха. Сега можем само да гадаем по какъв начин изцяло ги е подчинил — бодро каза Александър Николаевич, заблуден от външното спокойствие на Тарнов. — Възможно е дори да е открил неизвестно за нас поле и посредством него им е изпращал сигнали-заповеди…

Вратата на кабинета се открехна, през нея се подаде грижливо сресана на път глава. Бегъл поглед — и главата изчезна.

— Или е използвал захранващата го сложна апаратура…

Главата отново надникна в кабинета.

— Нямате ли друга работа? — кресна Тарнов. — Нали ви предупредих да не ни пречите!

— Нали вие ме викате — каза дежурният и плътно затвори вратата.

Полковникът погледна ръката си и бързо я дръпна от пулта.

— Извинете — каза той на затворената врата и се обърна към учения: — И вие също извинете. Моля ви да продължите.

— Един от нашите сътрудници е допуснал груба… може да се каже, съдбоносна грешка: нарушил е правилата на техниката за безопасност, забравил е да прибере в биотерма и да запечата остатъците от синтезирания белтък. Супермозъкът се е възползвал от това. Заповядал е на роботите да му направят от този материал организъм, външно неразличим от човешкия. Фактът, че е създал тъкмо такъв организъм, позволява да предполагаме, че е смятал да изучава хората, да живее сред нас. И сега той действа, а целите му са ни неизвестни…

— Браво бе, учени! — каза полковникът.

Страните на Александър Николаевич пламнаха, сякаш му бяха ударили плесница.

— И никой не може да познае рожбата — добави Тарнов и веднага премина на делови тон: — Мозъкът знаеше ли за какви задачи сте го създавали?

— Отчасти. Смяташе се, че не е узрял достатъчно, за да функционира самостоятелно.

— Смяташе се?

Александър Николаевич завъртя глава, сякаш яката го стягаше.

— Ние постоянно… — хрипкаво рече той и не можа да познае гласа си. Изкашля се и повтори вече с обикновен глас: — … постоянно го контролирахме, измервахме всички параметри…

Разбра, че не казва, каквото трябва, и съумя да се поправи:

— Едва бяхме започнали истински да го програмираме. Програмата за безопасност на човека му е зададена в зачатъчно състояние. Това трябва да буди най-големи тревоги.

— Смятате ли, че дълго ще се запознава с околната среда?

— Той знаеше много малко за външния свят. За него човекът е само един от обектите на обитаемата среда.

Александър Николаевич най-после се осмели да вдигне очи и като се съмняваше дали полковникът достатъчно добре е разбрал опасността, добави:

— Като мравките, червеите, дърветата, микробите…

— А разумът на човека? Нима той няма да държи сметка за него?

— Може би вече е набелязал човека като най-интересен обект. Но неговото мислене качествено се различава от нашето. И той може да се съобразява с нас не повече, отколкото ние бихме се съобразявали с човекоподобните маймуни, от които сме произлезли.