Елбор Георгиевич кимна и направи знак на хората, които стояха в очакване край вратата. Нечуто, като сенки, те тръгнаха нагоре по стълбите пред полковника и учените.
В последния миг към тях се присъедини Елбор Георгиевич.
Един гъвкав и набит оперативен работник натисна звънеца на вратата и веднага се дръпна встрани. Колегите му стояха нащрек.
Минаха няколко минути, преди вратата да се отвори. Появи се стройна сивоока жена с тънка шия и вдигната, гладко вчесана коса.
Александър Николаевич чу Михаил Дмитриевич да мърмори:
— Клетката е празна.
Жената веднага бе отместена встрани и неколцина от оперативните работници влязоха в жилището.
— Какво има? — уплашена попита младата жена. Преди да успеят да й отговорят, от жилището изскочи нисичък оперативен работник и доложи на Елбор Георгиевич:
— Няма го вътре.
— Къде е вашият наемател? — обърна се Елбор Георгиевич към Аля.
— Не знам. Изчезна вчера — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. Вече бе разбрала, че предчувствията не са я лъгали.
Елбор Георгиевич погледна Тарнов, който го разбра без думи.
— Да влезем — помоли Тарнов, като се обърна към жената.
Аля кимна, извърна лице и преглътна сълзите си. Бързо влезе в стаята и седна в същото кресло, в което често седеше Юра. Направи го нарочно, та в креслото да не седне чужд човек.
— Казахте, че е изчезнал. Как да разбираме това? — обърна се Тарнов към Аля. — Отишъл си е, заминал е някъде?
— Не знам. Исках да запозная Юра с академика, но го нямаше в болницата. Не беше и в къщи…
Тя погледна празната закачалка и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха.
— Успокойте се.
Аля послушно взе подадената й чаша с вода.
Като хлипаше все по-рядко, тя заразказва. Лицето на полковника беше състрадателно-съчувствено, от време на време той казваше „да“, „разбира се“, „нима“, „ужасно“ — обикновени думи, които поощряват събеседника да се изкаже докрай. Александър Николаевич си спомняше, че съвсем скоро бе видял полковника друг.
Ако в несвързания си разказ Аля скачаше от събитие на събитие, полковникът умело я връщаше към фактите, които го интересуваха.
Всичко развали Александър Николаевич, когото Михаил Дмитриевич бе извадил от равновесие. При това той не можеше да понася женските сълзи. Когато Аля каза за Юрий: „Разбирате ли, за пръв път срещнах истински човек“, той твърде изразително изхъмка.
Аля веднага млъкна, смаяна погледна полковника и попита:
— Всъщност защо ви разказвам всичко това?
— По моя молба — меко каза Тарнов.
— А какво право имате да ме разпитвате? — очите на Аля станаха зли.
— Виждате ли, трябва да намерим Юра.
— Какъв сте вие?
— Полковник от милицията. Това са мои сътрудници, а това са учени.
— Един учен вече се намеси. И само навреди.
Думата „учен“ прозвуча саркастично в устата на Аля и „кипналият“ Александър Николаевич избухна. Преди полковникът да успее да му попречи, той изтърси:
— Търсим изкуствения мозък, който е собственост на нашата лаборатория. Той може да се казва Юра, но това не променя същността на нещата!
Сълзите по женското лице в миг изсъхнаха, като оставиха две тъмни пътечки. Аля се обърна към Александър Николаевич. Побелелите й устни трепереха:
— Вие… вие сте изкуствен мозък!
Тя беше извън себе си от ярост и обида. Още миг — и щеше да му удари плесница.
Александър Николаевич се отдръпна, като повдигна рамене. И тогава напред излезе Михаил Дмитриевич. Той гледаше Аля с искрено съчувствие.
— Не се огорчавайте, онова, което каза моят колега, няма никакво значение за вас — рече той.
— Значи вярно е?
Човек не можеше да гледа Аля без болка. Раменете й безпомощно се отпуснаха и от това шията й изглеждаше по-тънка и по-дълга, по долната й прехапана устна се появиха капчици кръв.
Разчувства се дори Александър Николаевич. Той каза иззад гърба на Михаил Дмитриевич:
— Няма смисъл да се вълнувате толкова много. Та той не е истински.
Александър Николаевич не познаваше добре жените.
— Така ли? Не е истински? — с предишната ярост каза Аля. — А вие сте истински? Сигурен ли сте в това?
— Александър Николаевич не искаше да ви обиди — обади се Михаил Дмитриевич. — Извинете го.
Като криеше сълзите си, Аля се извърна.
— Той ме обичаше. Казваше: „Значи ето какво ставало, когато се влюбиш…“
„Още едно качество, необходимо на учения — да бъде женски утешител“ — ядно си мислеше Александър Николаевич, като гледаше своя заместник, и рязко каза на Аля:
— Ама разберете, супермозъкът експериментира. Той е извършил доста престъпления!