— Юрий не е могъл да направи това! — извика Аля.
— Убил е едно шимпанзе, за да изучи строежа на мозъка му. Заради него при автомобилна катастрофа е загинал човек.
— Трябва да кажа — намеси се Михаил Дмитриевич, — че Юрий е виновен за произшествието на шосето не повече от малчугана, който изтичва на уличното платно пред някой автомобил. По всяка вероятност дори не подозира какво е станало.
Аля внимателно погледна неочаквания си съюзник, на когото вече възразяваше Александър Николаевич:
— Още по-лошо.
— За нас двамата — разпалено рече Михаил Дмитриевич. — Не сме го програмирали, както трябва!
— И затова е задигнал от лабораторията епруветките с микроби?…
— Едва ли ги е задигнал, за да развъжда зайци през свободното си време — меланхолично забеляза полковникът.
— Той няма да направи нищо лошо — каза Аля.
— Мислите ли?
— Сигурна съм. Изобщо не е такъв, какъвто си го представяте.
През прозореца падаше широка ивица светлина. В нея попадна къдрица от косата на Аля и заблестя като злато. Широкоплещестият оперативен работник, който стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак, погледна младата жена. Може би си спомни за онази, която го чакаше в къщи.
— Но разберете и нас. За всяко същество се съди по неговото поведение. А поведението на супермозъка беше опасно. Ако си помислим какви възможности има…
Аля отрицателно поклати глава.
— Не, не, той не е способен да причини зло!
— От негово гледище това съвсем не е зло — намеси се Александър Николаевич. — Експеримент — и толкоз. Например заразяване на хора с различни болести, отравяне на резервоари. А после с любопитство може да наблюдава как се разпространяват микробите и как човешкият организъм се бори с тях.
— Аз го познавам по-добре.
— Глупости! — убедено каза Александър Николаевич. — Не можете да го познавате. Дори не знаехте кой всъщност е той.
— За мен това няма значение.
Тя дори не забеляза, че повтаря думите на Михаил Дмитриевич, а той многозначително изгледа Александър Николаевич и рече:
— Може би си струва да запомните думите й…
— Защо? Това ще ни помогне ли да го заловим? — иронично попита Александър Николаевич.
— Не бих се учудил.
Полковник Тарнов разбра, че е дошло време да сложи край на спора им, и се обърна към Аля.
— Най-добре за всички ще бъде, ако ни помогнете да го намерим и задържим.
— А вие мислите ли, че самият той го иска? — глухо попита жената.
— Не, не го иска — каза полковникът. — Но трябва да разбирате, че заради сигурността на хората няма да се спрем дори пред крайни мерки.
— Какво значи това?
— Ако окаже съпротива, може да си има неприятности.
— Не разбирам.
Михаил Дмитриевич се наведе към нея:
— Съгласете се.
Аля недоверчиво обърна поглед към него:
— Още не сте ми казали за какво ви е той.
Александър Николаевич искаше да каже нещо, но полковникът лекичко го побутна за лакътя, като сочеше с поглед Михаил Дмитриевич: нека говори той.
— Трябва да разберем какви намерения има и да му разясним в какво се състои безопасността на човека.
Полковникът остана доволен от формулировката на Михаил Дмитриевич и се помъчи да я запомни. Жената намери друго решение:
— Като се върне, сама ще поприказвам с него за това.
Широкоплещестият оперативен работник с уважение я погледна.
— Но дотогава могат да го ранят — каза Михаил Дмитриевич, като се проклинаше.
— Милицията няма да посмее да наруши законите.
— Законите се отнасят за хората — напомни Александър Николаевич.
Аля разбра безизходността на положението си и каза с отчаяние:
— Та аз нямам никаква представа къде може да е.
Михаил Дмитриевич веднага й повярва, но полковник Тарнов реши да уточни:
— Може би знаете поне града? Нима никога не ви е казвал откъде идва при вас?
— Никога.
В разговора се намеси Елбор Георгиевич. Лицето му с правилни резки черти изведнъж стана учудващо меко и леко печално, сякаш изпод грима се бе подал истинският му образ.
— Толкова много го обичате, че човек дори може да ви завиди. Но не бива да забравяте, че в ръцете си той има „опасни играчки“.
— Не! — Аля се задъха от вълнение. — Юра никога няма да навреди на хората!
— Засега това са само думи…
— А с какво мога да ви помогна?
— С много неща — тихо каза Елбор Георгиевич. — Като начало ще ни разкажете по-подробно за навиците му. Интересуват ни най-дребните подробности на неговото поведение…
Два дена след посещението в жилището на Аля сътрудниците на полковник Тарнов зарегистрираха в града няколко десетки случая на заболяване от някаква нова, още неизвестна на медицинската наука болест. Тя приличаше на коремен тиф, протичаше в остра форма. Болните вдигаха температура до четиридесет и дори до четиридесет и един градуса. Лекарствата почти не помагаха, само леко забавяха развитието на болестта.