В търсенето из града се включиха всички постове, оперативни групи, доброволни отреди. Мина една безсънна нощ. На сутринта доложиха на полковника, че някакъв човек, чиято външност съвпада със „словесния портрет“, бил забелязан от отрядниците на ъгъла на булевард „Пушкин“ и Чекинска улица край решетката на канала. Бил отместил решетката и с тънко въже спускал в канала някакъв предмет. Като ги забелязал, успял да избяга.
— Можем да смятаме за сигурно, че има пръст във възникването на епидемията — глухо каза Александър Николаевич и бързо погледна своя заместник.
Тарнов кимна в знак на съгласие.
Само Михаил Дмитриевич рече със страдалчески израз:
— Ама разберете, ние съдим за него като врабци за папагала. Нали не знаем нищо за намеренията му. И аз вярвам на жената…
Александър Николаевич вече не можеше да се гневи на своя помощник. Мислеше си: „Добър човек е Михаил Дмитриевич. Всичко разбира Михаил Дмитриевич. Широкомислещ, ерудиран мъж е. Благ, човечен. Всички знаят това. Също както на всички е известно, че аз съм жесток и взискателен. Властолюбец, който умее да взима твърди решения и безпощадно да ги осъществява. Безчувствен. Да, ама са нужни и такива хора. Ако сега всички са добри и благи като Михаил Дмитриевич, могат да загинат хиляди такива добри и благи…“
Той мисли за Нина, за младата си жена, не може да не мисли: „Разбира се, има глупави и стари хора. Но защо й е на младата красива жена глупав и стар мъж? При това непризнаващ компромисите? И на всичко отгоре без късмет?“
— Хубаво е да се вярва на тази жена — каза полковникът на Михаил Дмитриевич, но на Александър Николаевич му се стори, че полковникът отговаря на неговите мисли. — Мъдро е да се вярва на жената. Но какво да правим с фактите?
— Фактите първо трябва да се изтълкуват.
— Но как ще изтълкувате последното съобщение? — тихо, много тихо попита Александър Николаевич, като се обръщаше към своя заместник.
— Може да има и такова обяснение: и той като нас търси средства за борба с епидемията — каза Михаил Дмитриевич.
На стената на кабинета с плана на града ярко замига една от сигналните лампички. На полковник Тарнов се обаждаше пост номер седем. Постът съобщи:
— Открихме престъпника в нашия квадрат и го обкръжихме.
— Заповядайте им да не си служат с оръжие! — извика Михаил Дмитриевич на полковника.
Полковникът каза пред микрофона: „Тръгвам!“ — и с жест посочи на учените, че могат да дойдат с него.
— Разрешете ми да действам самостоятелно — помоли Михаил Дмитриевич.
Възмущението на Александър Николаевич беше готово да се излее, но полковникът го спря, като каза спокойно на Михаил Дмитриевич:
— Сега нямаме време за спорове. Хайде.
Квадрат номер седем беше блокиран така, че никой не можеше да излезе незабелязан от него. Специални команди дежуриха край подвижните устройства за следене, над сградите висяха патрулни вертолети.
— Ето го! — Полковникът посочи тъмната точка в ъгъла на радиолокационния екран, монтиран в командното табло на колата.
Точката започна да се увеличава. Автоматически се включи телевизионният екран. На него се виждаше човешка фигура.
— Ей сега ще го хванат — прошепна Тарнов и се надигна от седалката.
Човекът на екрана бързо крачеше по тротоара, свърна зад ъгъла, излезе на крайбрежната улица. Оттук по брега на канала се отиваше към търговския център. Десетина оперативни работници се движеха в пръстен около престъпника, но не можеха да го задържат на крайбрежната улица — пречеха им хората. Преследваният изтича по стълбата към канала, сви се за скок и… изчезна.
— Скочи в канала! — извика полковникът и изкомандва в микрофона: — Да се затворят шлюзовете!
Времето напредваше мъчително бавно. Най-сетне Тарнов видя на пулта сигнала за повикване и веднага се обади. Предаваха от брега на канала: не са успели да открият преследвания. Избягал. Изчезнал, сякаш се разтворил във водата.
След няколко минути подобни съобщения се получиха от всички групи за преследване, от пунктовете за следене, от постовете, разположени край шлюзовете.
Полковникът въпросително погледна Александър Николаевич, който се престори, че не разбира погледа му. А и какво можеше да го посъветва сега? Да разкаже още нещо за предполагаемите, но неизучени възможности на супермозъка? Да импровизира какви експерименти може да си прави супермозъкът с хората или дори с човечеството като цяло?
Полковникът натисна няколко копчета на пулта, посъветва се с генерала и с ония, които водеха разследването паралелно, даде допълнителни разпореждания на постовете.