— Най-доброто средство срещу разочарованието е да не се очароваш — внезапно и твърде неуместно каза Михаил Дмитриевич.
Полковникът рязко се обърна към него и попита:
— Доколкото помня, искахте да получите възможност да действате самостоятелно?
Александър Николаевич направи предупредителен жест, но полковникът не реагира. Тогава Александър Николаевич каза:
— За съжаление в своите постъпки Михаил Дмитриевич не винаги се ръководи от логиката.
— А от какво се ръководи? — невъзмутимо попита полковникът.
— От настроението си — каза Александър Николаевич. — От настроението и интуицията. Според мене да се доверяваме на интуицията си в нашето положение е лекомислено.
— В условията на непълна информация понякога е много полезна — забеляза полковникът. — Или може би греша?
— Но…
— Александър Николаевич, вие сам твърдяхте, че в дадения случай логиката не ни е помогнала! — Полковникът погледна Михаил Дмитриевич и поощрително се усмихна. — Действайте самостоятелно.
Горкичкият Александър Николаевич не можеше и да предполага какво въздействие ще окаже върху полковника забележката му за интуицията…
— Почакайте — каза той на Михаил Дмитриевич, когато слязоха от колата и останаха сами на улицата. Лицето на ръководителя на лабораторията имаше болезнено жълт цвят, тъмните кръгове правеха очите му по-големи.
На Михаил Дмитриевич му дожаля до болка: беше работил с този човек цели десет години. Александър Николаевич винаги изглеждаше уверен в себе си, бодър, енергичен ръководител. Умееше да взима категорични решения, да поема върху себе си отговорността там, където другите не биха се решили.
А колко се е променил сега! И гласът му звучи другояче:
— Не ви ли измъчва въпросът, защо той непрекъснато бяга от нас?
— Наистина ли не намирате отговор?
Александър Николаевич кимна.
— Нима не помните колко пъти сме спорили до прегракване в лабораторията дали е възможно да приспособим супермозъка за работа на Земята, сред хората? И винаги отговаряхте с решително „не“. Страхувахте се, че със самото си съществуване той ще принизява хората. Ако помните, помолих ви да не приказвате за това пред него. Но вие отвърнахте, че той чува не по-добре от шкаф, понеже няма уши.
— И мислите, че…
„Непоправим човек, и сега се преструва, че не разбира. Е, добре, тогава!“ Михаил Дмитриевич облиза устни и „изстреля“:
— Сигурен съм, че ни е „слушал“. Не знам по какъв начин — може би под формата на електромагнитни вълни, — но е възприел тази информация. А в това, че не иска да бъде унищожен, няма нищо странно. Както и че иска да изучи своите създатели. Децата също изучават родителите си, само че последните обикновено не го забелязват.
Лицето на Александър Николаевич се изкриви, но само след няколко секунди той се овладя и продума:
— Той може да стигне до страшни за нас изводи.
„Напразно го съжалих, не заслужаваше“ — помисли си Михаил Дмитриевич и твърдо каза:
— За хиляден път ви напомням все същата формула на хуманистите: мъдростта и доброто са неразделни!
Аля се чудеше на себе си: „Как тъй съм се опълчила срещу всички? Как смея? Нали полковникът каза, че Юрий трябва да бъде заловен в интерес на човечеството. Полковникът е мъдър, справедлив човек. Излиза, че съм против човечеството? Не, не съм против. Просто за мене човечеството е някакво общо понятие, абстракция. А Юрий е конкретен, близък. Но човечеството са хората, такива като мене… А той…“
Тук мислите й се объркваха. Тя не можеше да мисли за Юрий като за изкуствено същество с враждебни намерения. Спомняше си прегръдките, дъха му върху своята кожа, удивлението му: „Ето значи как ставало…“
Аля се отвличаше само на работа и гледаше да не си оставя време за почивка и за „странични“ размисли. Когато й досаждаха с въпроса за Юрий, ставаше зла, раздразнителна и дори най-любопитните бързо я оставяха на мира.
Вечер нарочно скиташе по най-далечните и безлюдни улици, спираше се по най-тъмните алеи на парка, та ако Юрий все пак се крие в града, да може да се приближи до нея без риск.
На няколко пъти й се присънваше, че се е върнал. След като се събудеше, дълго лежеше, отново и отново преживяваше съня.
Идваха да я навестят приятелки и познати, разказваха й за собствените си грижи и сполуки. Тя им даваше съвсем разумни, делови съвети. Колежката й Маргарита Петровна се чудеше: „Алка, ти май си поумняла!“
Веднъж много ясно й се присъни Юрий — влезе в стаята, седна на писалището и започна да пише нещо. Тя помнеше, че сянката на стола стигаше до леглото й, падаше върху възглавницата.