Аля подскочи като ужилена. По лицето й се изписа възмущение и изненада.
— Нима все още подозирате…
Михаил Дмитриевич дори размаха ръце:
— Какво говорите! Какво говорите! Имах предвид съвсем друго. Питам за неосъзнати контакти. Например може да сте го сънували…
Аля се изчерви. Веждите на Михаил Дмитриевич учудено се вдигнаха.
— Няколко пъти съм го сънувала. Но нали непрекъснато си мисля за него — измънка тя.
— Разкажете ми сънищата си.
Тя не би могла да ги разкаже на никой друг. Може би само на майка си, ако майка й беше жива. Но кой знае защо, ги разказа на този човек. И мълчаливото му съчувствие, неговата доброжелателност я успокояваха, у нея се пораждаше увереност, че няма да се случи нищо лошо.
Разделиха се като приятели.
Сякаш през сива пелена професорът по философия Сергей Павлович видя неясни очертания на човек с престилка.
— Степан Прокофиевич, вие ли сте? — прошепна той.
— Казвам се Юрий Юриевич — чу се в отговор. Сергей Павлович направи мъчително усилие и се взря в говорещия. Видя съвсем обикновен мъж с бяла престилка. В следващия миг нещо в лицето на мъжа го порази, но не успя да осъзнае и запомни точно какво. Знаеше със сигурност едно: никога по-рано не е виждал този човек. Сергей Павлович си спомни, че днес в болницата трябва да дойде за консултация някакъв професор от Москва, и попита:
— От Москва ли сте?
— Има ли значение?
Гласът не беше ироничен, а по-скоро любопитен.
— Не, разбира се. Извинявайте, Юрий Юриевич.
— Нищо, нищо. Искате ли да ме питате още нещо?
— Искам да знам истината. Колко още ми остава?
— Много ли ви е страх от смъртта?
Въпросът беше повече от странен. Сергей Павлович направи опит да се надигне, за да разгледа по-добре събеседника си, но това не му се удаде. Той попита:
— Нов метод за психотерапия?
— Не отговорихте на въпроса ми.
Гласът звучеше сериозно, дори настойчиво и това съвсем озадачи Сергей Павлович. Той объркано каза:
— Всеки нормален човек се страхува от смъртта.
— Нормален е онзи, който не може да се справи със слепия инстинкт за самосъхранение, така ли? Нормален човек значи банален човек? Кибернетиците твърдят: нормална машина е онази, която работи по програмата.
— Не е точно така…
Сергей Павлович събра сетни сили и заприказва. Последните си думи той изрече със свистящ шепот. Юрий се наведе към него, докосна челото му с края на пръстите си:
— Интересно ли ви беше да говорите на тази тема?
— Да. Но нямам сили. И не разбирам… Не разбирам за какво ви е това…
Сякаш през плътна стена до болния долетя:
— Искам да ви излекувам. И не само вас. Имам средство.
— Най-сетне…
— Но не е проверено. Искам да го изпробвам върху вас. Първо върху вас.
— Е, добре, „зайчето“ е готово — каза Сергей Павлович.
— Зайче ли?
— Морско свинче… Има ли разлика? Завършили сте опитите си с животни и започвате да лекувате хора?
— Животните нямат нищо общо с тази работа. Болен сте вие, а не те, и не мога да се бавя. Ще започна с вас. Съгласен ли сте?
Мълчанието продължи само няколко секунди. Но Сергей Павлович успя да премисли много неща.
— Защо точно с мене?
— Трябва да се започне с някого. Рискът е по-малък там, където е по-голям.
— Какво имате предвид?
— Вие сте възрастен човек. Нямате шансове да оздравеете без лекарство.
— Струва ми се, че разбрах. Това е жестоко, но справедливо. Съгласен съм.
— Жестоко, но справедливо. — В гласа на Юрий Юриевич се появиха други нотки. — Хората често казват така. Понякога това е истина, понякога — лъжа. И винаги отразява една от главните програми на еволюцията.
— Стари истини…
— Зависи за кого. Ако не ги бях разбрал, нямаше да съществува и лекарството.
— Добре, после ще приказваме за това — изпъшка Сергей Павлович. Той губеше сетни сили.
Юрий Юриевич протегна ръка, рязко разтвори дланта си. Върху нея като в мидена черупка лежаха две бели зрънца. С другата си ръка той помогна на Сергей Павлович да се надигне. Болният не откъсваше омагьосания си поглед от дланта. Той не виждаше зрънцата, защото онова, което го бе поразило, беше твърде необикновено. По дланта на лекаря нямаше нито една бръчица, нито една „линия на живота“. Тя беше гладка, сякаш порцеланова.
— Вземете лекарството — напомни Юрий Юриевич. Сергей Павлович улови зрънцата с треперещи пръсти и ги глътна едно след друго без вода.
… Събуди се на разсъмване. Навън чуруликаха птици. Високите прозорци розовееха. Долу, към перваза, се стичаха потоци от сини сенки, последните сенки на нощта. От клоните на дърветата капеше роса. През открехнатото горно прозорче лекият ветрец довяваше бялата сладост на акации и горчивината на липови стволове. Сергей Павлович много добре усещаше този аромат. Той сви ръката, крака си. Вслуша се в себе си, без още да вярва на нищо. Сложи ръка на челото си, върху влажната прохладна кожа. Напипа пулса си, преброи ударите.