Едно врабче чукна с човка по стъклото. Сергей Павлович се усмихна, засрамен от своята сантименталност. Провеси от леглото единия си крак, другия. „Сигурно изглеждам като ухилен идиот“ — той бе готов да се усмихва на всичко в тоя свят, дори на стените. В него започна да звънти радостното: „Здрав съм, здрав съм, здрав съм…“
Той не чу стъпките пред вратата. Юрий Юриевич така го завари до прозореца, усмихнат неизвестно на кого.
Като го видя, Сергей Павлович се пъхна в леглото.
— Здравейте — каза Юрий Юриевич — Не се смущавайте. Здрав сте точно толкова, колкото се чувствате.
— Дължа ви живота си, докторе.
— Твърде силно казано. Живота си дължите на други, преди всичко на вашите родители. А на мене — няколко години от него.
— Дори един ден човешки живот е твърде много. Толкова много, че е трудно да се оцени.
Можеше да се смята, че Сергей Павлович вече е напълно здрав, щом отново се бе върнала склонността му към дискусии на отвлечени теми.
— Да се оцени един ден човешки живот? — бавно каза Юрий Юриевич, като отваряше горното прозорче. — Наистина, защо да не пресметнем какво може да направи човек за един ден?
— Глупости. Твърде относителни величини — рече Сергей Павлович. — Човекът не е просто система за обработване на информация. Да се предскаже поведението му дори за два часа напред е невъзможно. Разберете, в него възникват милиони най-тънки отсенки на чувствата, при това наложени една върху друга, и всяка може да обърне надолу с главата която и да е логика.
— Въпреки това поведението на човека може да се предвиди абсолютно точно, ако се разполага с достатъчно информация — невъзмутимо каза Юрий Юриевич.
Изглеждаше, че Сергей Павлович е готов да викне „ку-ку-ри-гу!“ и да се хвърли в бой, както в детските си години. Но детството бе минало отдавна и той само предизвикателно вирна малката си остра брадичка.
— Опитайте!
— Струва си да обмислим вашето предложение — каза Юрий Юриевич, загледан някъде покрай професора. — Можем да направим тъй…
Минаха още няколко секунди. Сергей Павлович чакаше. Вятърът нахлуваше през отвореното прозорче и издуваше завесата. На Сергей Павлович му се стори, че завесата ей сега ще се вдигне и представлението ще започне.
— В клиниката има няколко безнадеждно болни — глухо каза Юрий Юриевич. — Дори с помощта на най-силните стимулатори, които познавам, животът им може да бъде продължен само с няколко часа или може би с няколко дена в зависимост от състоянието им. Това може да бъде достатъчно, та човек да довърши някаква работа, да изпълни последното си желание.
Сергей Павлович вече се досещаше какво е намислил този странен лекар и по лицето му се изписа недоумение.
— И вие ще предскажете последното му желание?
— Ще се опитам.
Тишината беше къса, като отдиха между две прибежки под огъня на противника, и миришеше на барут.
— Но вие ще ми помогнете да събера информация за тях. — Погледът на Юрий Юриевич се втренчи между очите на събеседника. — Ще трябва да поприказвам с роднините, с приятелите им.
— Опитайте се да убедите болните да разрешат към дрехите им да бъдат прикрепени миниатюрни телевизионни предаватели и тогава кинокамерите в студиото на нашия институт ще запишат на лента всичките им действия — подсказа Сергей Павлович. — А ние ще прегледаме лентите, ще ги сравним с вашите прогнози. И ще се убедите…
— И ще се убедим — поправи го Юрий Юриевич.
Юрий и Сергей Павлович влязоха в лабораторията, ръководена от професора по биохимия Евгений Сергеевич Кравцов. Кабинетът на ръководителя пустееше вече няколко месеца. Евгений Сергеевич се намираше в болницата, която съвсем наскоро бе напуснал Сергей Павлович. На закачалката в кабинета висеше снежнобяла престилка.
Заместник на Кравцов беше Виктор Василиевич Кустович, широкоплещест здравеняк на около двадесет и пет години с олющен от слънцето нос. Повечето от сътрудниците се обръщаха към него просто по име.
Сергей Павлович се представи, запозна Юрий с Кустович и каза:
— Нося ви поздрави от Евгений Сергеевич.
Сътрудниците на лабораторията изведнъж се обърнаха към тях.
— Отдавна ли бяхте при шефа? — попита един мършав момък.