— Онзи ден — отвърна Сергей Павлович.
В това време Юрий разглеждаше приборите и апаратите. Особено впечатление му направиха рефрактометрите. Той се приближи до един от сътрудниците, наведе се и надникна през рамото му в окуляра.
— Как е той? — обърна се Кустович към Сергей Павлович.
— Беше много зле. Сега е доста по-добре — без да мигне, отвърна Сергей Павлович. — След два-три дена може би ще дойде на работа.
По широкото като луна лице на Кустович последователно се изписаха радост и тревога.
Юрий забеляза тържествуващия поглед на един от сътрудниците, обърнат към Кустович. Някой рече:
— Е, мили зайчета, започва пролетната офанзива!
Кустович отвърна на немия въпрос на Сергей Павлович:
— Знаете ли, всеки голям учен работи върху нещо, което смята за най-важно, и се стреми на всяка цена да го завърши. Евгений Сергеевич създаде теория, срещу която се обявиха някои учени. Оставаше му да направи решаващия опит. И изведнъж се разболя.
Сергей Павлович започна да разпитва за теорията, за споровете около нея. Кустович охотно разказваше. От време на време някой от сътрудниците добавяше по нещо.
След посещението в лабораторията Сергей Павлович и Юрий тръгнаха към жилището на Евгений Сергеевич.
— Мнозина не разбираха Женя — започна да разказва жената на Евгений Сергеевич. — Дори в лабораторията му не всички бяха на негова страна. Така е, новото винаги се ражда трудно — въздъхна тя, хем иронично, хем покорно наведе глава и разпери ръце, явно възприела този жест от мъжа си, — за новото човек трябва да се бори! Тази борба съсипа здравето на Женя, да не говорим, че отнемаше цялото му време. Почти не го виждахме в къщи. Веднъж половин година беше в командировка в Далечния изток, друг път цяла година стоя в Австралия. В лабораторията се обаждаше по телефона всяка седмица, а в къщи — веднъж месечно. А като се върна, от летището — право в лабораторията. Ще повярвате ли, стоеше там до среднощ. Такъв човек е…
Юрий извади от джоба си бележник и бързо записа нещо в него. Сергей Павлович за миг зърна листчето. Там пишеше: „Ще побърза да отиде в лабораторията и ще направи решаващия опит, за да докаже теорията си.“
В киносалона на Института по философия беше полутъмно и неуютно. На първия ред седяха двама зрители. Наведен напред, Юрий не откъсваше поглед от екрана. Сергей Павлович току поглеждаше към него, но не се решаваше да го заприказва.
Видяха на екрана как Евгений Сергеевич, висок и, както изглежда, широкоплещест на времето човек, а сега прегърбен, излезе от клиниката заедно с жена си и дъщеря си. Каза нещо на жена си и бързо тръгна към телефонната кабина, пристъпвайки като жерав с дългите си крака. Жена му и дъщеря му вървяха след него.
Камерата показа в едър план ръката му с изпъкнали вени и възлест показалец, който набираше номера.
— Обажда се в лабораторията — пошепна Юрий.
— Така изглежда… — унило каза Сергей Павлович и се отпусна върху облегалката.
Евгений Сергеевич бързо занарежда в телефонната слушалка:
— Виктор ли е? Да, да, аз съм. Не, не съм напълно здрав. Но това не е важно. Виктор, ще прескоча за малко в къщи и след два часа ще бъда в лабораторията. Започвайте подготовката за опита… — Лицето му леко се изопна, тежките ноздри потрепнаха. После той каза бързо, сякаш се страхузаше да не промени решението си: — Не, не заключителния опит. Той не е нужен. За съжаление вие сте прав: моята теория е невярна в самите си предпоставки. Да, да, стигнах до такъв извод. Няма значение кога. През последните дни. Ще направим първия опит за проверка на вашата хипотеза.
Евгений Сергеевич окачи слушалката и излезе от кабината.
Жена му се нахвърли върху него:
— Луд ли си? Какво направи?
— Онова, което отдавна трябваше.
— Но защо не го направи по-рано?
Евгений Сергеевич уморено махна с ръка:
— Първо трябваше добре да обмисля всичко. В болницата имах достатъчно време.
Дълбоките бръчки по непреклонното му лице се загладиха, то стана по-меко. Той бавно каза:
— Всъщност работата не е в това, че имах много време. По-скоро обратното: оставаше ми твърде малко… И вече нямам нужда от чинове, длъжности, престиж. Тогава човек започва да гледа другояче на много неща и става по-решителен… Е, стига, нека не се занимаваме със самоанализи. Нямаме време.
— Твърде скъпо плаща — каза Сергей Павлович. — Тъжно е.
Юрий обърна лице към него. По очите му се виждаше, че и той мисли същото. Ръката му посегна към джоба, демонстративно извади бележника и го отвори на нужната страница. Макар че в салона цареше полумрак, озаряван само от цветните припламвания на екрана, Сергей Павлович разчете равния почерк на Юрий: „Ще побърза…“ Ръката на Юрий подчерта с дебела линия втората половина от предсказанието: „Ще направи решаващия опит.“