За Антон Торецки всички казваха само едно: „Голям артист. Живее за сцената.“ Самият Торецки гледаше да говори все за театъра и пъстрите му очи проблясваха. Но в думите му се долавяха нотки на съжаление, клепачите уморено прикриваха очите.
Сергей Павлович реши да гледа документалния филм за актьора Торецки и взе със себе си Юрий. В първите кадри видяха момчета, които с вирнати нагоре глави разглеждаха някакви афиши, а после в двора се биеха с пръчки и викаха: „Умри, проклети бароне!“ В този двор бяха започнали детските игри на Антон.
И ето: Париж, Стокхолм, Лондон… Знаменитият Антон Торецки получава награди, към името му прикачват почетното звание „народен артист“.
В тъмното някой прошепна до самия Сергей Павлович:
— Ах, Антоне, а беше ли истински щастлив?
Сергей Павлович внимателно погледна съседа си. Когато прожекцията свърши, той побутна Юрий и двамата тръгнаха подир стареца. Сергей Павлович заприказва с него за филма, който току-що бяха гледали, после — за театъра. Старецът — сухичък, лекичък, с пухкава бяла коса, същинско глухарче — се оказа твърде приказлив. Скоро стана ясно, че е бивш актьор, работил в един и същ театър с Торецки. Той възторжено разказваше за Антон:
— Изумителен, благороден, самоотвержен човек. Успехите му бяха напълно заслужени. Жалко само…
Сергей Павлович не издържа дългата пауза:
— Казахте: жалко само…
Старецът смутено издума:
— Виждате ли, той се разведе с жена си и много тъгуваше за нея и за дъщеря си…
Юрий слушаше стареца с нарастващ интерес.
— Знаете ли адреса им?
— Знам го. Те живеят в центъра, на Булеварда на непознатата.
Сбогуваха се със стареца и свърнаха към булеварда.
— Ще отидете сам — каза Юра. — А после ще ми разкажете за срещата си с тях. Съгласен ли сте?
— Бих искал да знам кой ще посмее да откаже на спасителя си такова дребно нещо — усмихна се Сергей Павлович и по бузите му откъм острия нос се разпиляха бръчки.
Срещнаха се след час и половина. Сергей Павлович разказа за неуредиците в семейството на Торецки, за оплакванията на жена му, за безкрайните увлечения на прославения актьор.
Юрий извади бележника, прелисти познатата на Сергей Павлович страница и написа на другата: „Ще поиска за последен път да излезе на сцената в любимата си роля. Ще се върне при семейството си…“ Постоя няколко секунди, без да затваря бележника, и изведнъж с резки, заимствани от Аля щрихи започна да рисува шарж на актьора Торецки. Очерта се орлов профил, устремен нагоре.
— Не прилича — каза Сергей Павлович. — Не ви бива за художник.
По екрана пъстреят десетки най-нежни нюанси. На него е зима — и на хората в салона също им става студено.
… Сухичко, невзрачно и леко прегърбено човече върви по заснежената улица с ръце, пъхнати в джобовете на палтото, и със спуснати наушници. За миг се спира пред театралната витрина с десетки рекламни екрани. Над екраните — стар театрален афиш, на който с големи букви пише: „Антон Торецки в пиесите на Лавурн.“ От афиша гледат три лица: умислено, умно, волево — на командира на звездолета „Ант“; трагично, с безумни страдащи очи — на лекаря, допуснал непоправима грешка; яростно, с раздути ноздри — на капитана на яхтата „Чайка“.
Човекът прави две крачки към витрината, оглежда се в нея. После вдига поглед към афиша, сравнява. Тъжно се усмихва и продължава пътя си.
Настига го висок пълен мъж, обръща се, внимателно го гледа, отминава, спира се и нерешително пита:
— Торецки? Ти ли си, Антоне?
Човечето с умолителен жест вдига пръст към устните си: моля, по-тихо. Но мъжът не обръща внимание на този жест, слага ръце на кръста и гърми като ерихонска тръба:
— Какво става с тебе? Само допреди година ходеше без калпак и в най-големите студове. Къде е великолепният ти прошарен перчем, къде е благородното ти чело?
По начина, по който говори и се държи, веднага се разбира, че е актьор.
Торецки забелязва любопитните погледи на минувачите и го улавя подръка.
— Сдържай баритона си. Та ти не си на сцената. Всичките ми роли са отдавна изиграни. Останаха само афишите.
— Не, кажи, приятелю от младостта ни бурна, какво те е сполетяло? Приличаш на провинциален счетоводител, а не на знаменития Торецки. Дракон да те вземе, държиш се, сякаш си излязъл от играта…
Като вижда, че думите му не предизвикват желаната реакция, мъжът променя тона. Сега той наистина е разтревожен:
— Можеш ли да кажеш какво е станало, Антоне? Да не си болен?