— И това.
— Защо „и това“?
— Защото има и друго.
— Какво друго?
Торецки рови в снега с върха на обувката си и бавно казва:
— Ето на, ти рече: „Излязъл от играта“. Учудващо точни думи. Човек играе цял живот, не само ако е актьор. Банална истина — всеки си избира някаква роля, въобразява си, че е такъв, какъвто му се иска да бъде. Може би като дете е обикнал някой герой от книгите, възхищавал се е от „царя на улицата“ или твърде добре е запомнил някой легендарен капитан. Какво пък? Всеки си има своя роля, своя игра. Но случва се човек да престане да играе и да заприлича на себе си. Тогава вече не го познават. Не само другите — самият той не може да се познае. Ето ме, вървя сега по улицата, срещам познати, поклонници. Един поне да ме беше познал. А защо? Помниш ли как ходех по-рано по улицата? Не ходех, а шествах. Винаги с гола глава, вятърът си играе с косата ми, роши я като грива.
Торецки се предава на спомените си. Изправя се, засмива се, сваля калпак и гордо разтърсва косата си. Пред зрителите е съвсем друг човек — безстрашен, уважаван рицар. Срещнеш ли такъв на улицата, неволно се обръщаш.
— Да не мислиш, че в тази роля има само приятни неща? В студа например, когато ти се иска да нахлупиш калпак, да си стоплиш ушите. А не бива. Излизаш от ролята. Търпи, казак, играй пред другите и пред самия себе си. — Клати глава. — Дотегна ми!
С уморен жест слага калпака си, прибира глава между раменете и се превръща в сухо невзрачно човече, един от обикновените пешеходци в големия град. И гласът му е уморен.
— Сега, в последните си часове, не искам да играя. Виж, пуснал съм и наушниците, топло ми е. Вървя с такава походка, с каквато искам, а не с каквато ми налага ролята. Ще седя, както искам, ще стоя, както искам, ще приказвам, каквото искам. Ако ми се мълчи, ще мълча дори когато е ужасно неучтиво.
Тревогата на мъжа се усилва. Той се опитва да обърне всичко на шега:
— Нещо много го удари на философия! Да не играеш ролята на Сенека?
Торецки е погълнат от мислите си, не чува последните фрази и продължава:
— И когато престанеш да играеш, когато вече ти е ненужен целият огромен, с труд насъбран реквизит, оказва се, че за да живее, на човек му трябва съвсем малко и често съвсем не това, към което се е стремил и е трупал. Може би сега ми е необходимо онова, което съм загубил, онова, от което съм се отказал заради играта. Разбираш ли?
Мъжът пита много тихо, почти уплашен:
— При тях ли отиваш?
Торецки утвърдително кима.
Сергей Павлович каза с подчертано безразличие:
— Сбъркахте в прогнозата, приятелю.
— Наполовина — отвърна Юрий, като зачеркваше първата част от предсказанието.
На страницата на бележника, почти по средата й, ясни като присъда, оставаха думите: „Ще се върне при семейството си“.
Дебела линия задраска шаржирания портрет на Торецки. Няколко щриха и върху листа се появи съвсем друг профил: с уморено отпуснати ъгълчета на подпухналите устни.
Юрий посочи с поглед рисунката и попита:
— Сега прилича ли?
— Сега прилича — обади се Сергей Павлович.
… До рамото на Юрий внимателно се докосна ръката на съседа му. И същият глас, който току-що бе звучал иззад кадъра, каза:
— Помните ли, приятелите на Антон Иванович разказваха, че любимата му песен била „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“
Юрий бавно се обърна към него. Изведнъж си представи цялата трудност на задачата, която сам си бе поставил.
Мислеше си за чуждия живот и за сложните му плетеници, за проявената боязливост или смелост, коравосърдечност или великодушие, честност или коварство, за постъпките, способни после да тормозят човека цял живот или да очертават равнище, под което той не смее да слезе; и че като се слее в потока и се смеси със случайностите, всичко това в крайна сметка определя избора на любимата песен. Той си представи колко сблъсъци и срещи с различни хора, колко големи, малки, светли и тъмни страсти е трябваво да отшумят в бездната — в дългия като безкраен тунел с лабиринтни преходи гръбначен мозък, в зрънцата на жлезите и таламуса, — за да пропуснат горе, в кората на полукълбата, и да закрепят там като знаменце върху глобус, което определя много постъпки, думите на песента: „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“
Той измърмори:
— Не придавах особено значение на любимата му песен.
Ръката му почти машинално отвори бележника. Няколко щрихи — и портретът оживя.
Това беше обемисто углавно дело — изпълваше две стандартни ролки с микролента. Докато слушаха, Юрий успя да прочете няколко книги, взети за него от библиотеката на Института по философия. Делото се бе озовало в ръцете на Сергей Павлович, след като при събирането на сведения за Николай Григориевич Синчук, пенсионер, бивш шлосер-матричар, се бе натъкнал на странен факт. Оказа се, че скромният, сериозен, наистина понякога мърморещ Синчук дълго време се е намирал под следствие заради опит за кражба в заводския изчислителен център. Мотивите и обстоятелствата на престъплението бяха останали загадъчни и неизяснени до самия край.