… Някакъв злосторник влязъл през нощта в помещението на изчислителния център и майсторски извадил интегратора от най-новата малкогабаритна машина Е–4. Но както изглежда, идването на пазача му попречило да изнесе уреда.
По импулсите на сигнализатора инженерът-пазач забелязъл отворения прозорец, разглобената машина и вдигнал тревога. В двора задържали Синчук. Той се опитвал да обясни защо е тук през нощта, но обяснението изглеждало неправдоподобно. Впрочем неправдоподобни били и обвиненията.
За какво на Синчук му е дотрябвал интеграторът? Да прави някакви сложни изчисления? Можел е да даде поръчка на изчислителния център. Да се запознае със схемата и да я усъвършенствува? Абсурд. Оставали две предположения: или Синчук е задържан погрешно, или е ненормален, страда от натрапчива идея. Но така или иначе възникваше още един въпрос: как е могъл, без да познава устройството на изчислителната машина, да я разглоби и да извади интегратора?
Следствието продължило почти месец. Разпитали десетки хора, поискали характеристики от всички места, където бил работил Синчук. В крайна сметка следователят стигнал до извода, че Николай Григориевич е невинен, няма никакво отношение към опита за кражба.
Сергей Павлович спря магнитофона, върна лентата няколко намотки назад и още веднъж прослуша противоречивите характеристики за Синчук, показанията на различни хора. „Голям къщовник…“ „В семейството му често има разправии. Синчук е човек с тежък характер.“ „Откакто се пенсионира, по цял ден играе шахмат. В тази игра няма равен не само в квартала, но комай и в целия град. Вижда няколко хода напред.“ „Обича да ходи на гости у роднините си…“
„Делото“ още звучеше в слушалките, а Юрий, без да се откъсне от 19-ия том на „Животът на млекопитаещите“, издаден от Академията на науките, записа в бележника си, и то така, че Сергей Павлович да види: „Ще поиграе шахмат с приятелите, ще се сбогува с роднините, ще се помъчи най-приятно да прекара оставащите часове.“
… Юра нарисува Синчук като шахматен кон, който дъвче овес.
Киноапаратът бръмчи едва чуто. Същият салон. Същите зрители. Сергей Павлович настръхва, като си спомня неотдавна преживяното в клиниката, която се вижда на екрана.
… Болнична стая. На леглото до прозореца — сърдит старец. Стесняваща се нагоре плешива глава върху тънка шия е изпъкнала адамова ябълка. Веждите са свъсени, острият поглед не се откъсва от изписания лист хартия.
Бързо влиза млада сестра. Полите на престилката се мятат зад нея като крила. Сестрата едва сдържа възмущението си и казва на стареца:
— Елате. Докторът ви чака.
Старецът неохотно пъхва крака в меките болнични пантофи и тръгва подир сестрата по коридора, клати се като патица и непрекъснато мърмори нещо под носа си.
Сестрата и старецът влизат в кабинета на дежурния лекар.
СЕСТРАТА (явно разстроена). Болният Синчук не иска да напусне клиниката.
ДЕЖУРНИЯТ ЛЕКАР (гледа Синчук, с обичайното съчувствие). Лошо ли ви е? Нима процедурите не са подействали?
СЕСТРАТА (не дава на Синчук да отвори уста). Подействаха. Синчук се чувства добре. Но не напуска клиниката. Казва: „Първо ще докажа“. А не може да се разбере на кого и какво ще докаже. Казва: „В къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи. Има време да се прибера в къщи.“ Седи на леглото и пише. А в приемната го чакат дъщеря му и внучката му…
Докато сестрата говори, Синчук непрекъснато кима в знак на съгласие. Особено енергично потвърждава с кимане думите и че: „в къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи“.
— Правилно ви докладва всичко. Сега мога ли да се върна в стаята и да работя?
Лекарят свива рамене.
Синчук тръгва по коридора, като тътри пантофите си и вървешком изважда от джоба недописаното листче. В стаята се приближава до масата и прав, приведен, започва бързо да пише.
Сергей Павлович се приближава до пулта, разположен под екрана, бързо върти ръчката за настройване. Листчето на екрана расте. Вече ясно се виждат математически символи, цифри.
Няколко секунди философът с интерес се взира в тях, после учудено казва: