— Теоремата на Ферма?
— Опитва се да я докаже… и нищо повече… — казва Юрий. — Синчук изхожда от някаква своя теория. Както изглежда, този човек цял живот е работил не това, което трябва. Можел е да стане голям математик. — Помълчава малко и добавя: — Интеграторът също е можел да му потрябва!
… Моливът се плъзга по хартията. „Шахматният кон“ се изправя на задните си крака с опъната юзда. От „коня“ пада сянка, извита като цифрата 2 — символ на раздвоението.
След като поприказваха с роднините, колегите и познатите на професора по химия Полоний Евгениевич Гуц, Юрий и Сергей Павлович решиха още веднъж да поговорят със самия Полоний Евгениевич. Вече бяха успели да си съставят мнение за него. За тях професорът беше истински човек на науката, за когото най-важното нещо е работата. И в същото време Полоний Евгениевич обичаше и умееше да се весели, много и с удоволствие пътешестваше, беше добър спортист. В най-трудните ситуации запазваше чувство за хумор.
Влязоха в болничната стая. Предупреден за идването им, Полоний Евгениевич затвори книгата и седна в леглото, като подложи възглавницата под гърба си. След няколко нищо незначещи фрази Сергей Павлович премина към главното:
— Казаха ни, че не сте искали да влезете в болницата, преди да завършите някакъв труд…
Професорът видимо се оживи. Мъничките му леденосиви очи, дълбоко хлътнали под високото неравно чело, остро заблестяха:
— Правилно са ви казали, но това не е всичко. Тъкмо бяхме създали нов вид пластмаса, който може да е много, ама много полезен при хирургическите операции. По-специално от такава пластмаса биха се произвеждали много, ама много хубави кръвоносни съдове. Определящи фактори за пластмасата са нейната порьозност и абсорбционните й качества. А аз имах известни съмнения. Трябваше да ги проверя съвместно с физиолозите. Вече бях започнал преговори с Института по физиология и много, ама много ми се искаше да ги доведа докрай.
Сергей Павлович кимна в знак на съгласие:
— Разбирам ви. Веднъж се бях озовал в съвсем същото положение. Впрочем това беше много, ама много наскоро. — Сергей Павлович не бе и помислил да имитира химика, всичко стана някак неволно. — Какво да се прави? Когато се наложи човек да се откъсне от работата си, за да се лекува, винаги ще се намери нещо, което на всяка цена трябва да бъде завършено…
— Свършиш ли работата, боледувай, колкото щеш — каза Юрий, без да гледа никого. — Това е пословица, чел съм я някъде.
Полоний Евгениевич сметна думите му за несполучлива шега и направи усилие вежливо да се усмихне. Наистина, беше малко учуден от сериозното лице на Юрий, но след миг забрави за това и се върна към темата, която го вълнуваше:
— И не само работата. Така пропадна миналогодишната ми отпуска…
— Но доколкто знам, прекарали сте я в санаториум — възрази Юрий.
— Да, в санаториум. Но там хората не почиват, а се лекуват. И то далече от морето. Извинявайте, ама това не ми се нрави! На мене ми дайте палатка, акваланг, камера за подводни снимки и пустинен бряг, какъвто в наши дни не може да се намери. Мислех, че тази година ще наваксам…
За миг очите му помръкват, почти не се виждат, но веднага в зениците отново пламват немирни искрици. Ученият се обръща към Сергей Павлович:
— Впрочем имате право: за да завърши всичките си начинания, на всекиго от нас е нужна цяла вечност.
Сергей Павлович надникна в отворения бележник на Юрий. Там току-що се беше появила нова прогноза: „Веднага ще отиде в Института по физиология, ще вземе данните, ще ги предаде в лабораторията заедно с указанията си. После ще замине за морето, където ще прекара последните си часове.“ В съседство — остър птичи профил, готов да клъвне невидимо зърно.
— Почти си прилича — каза Сергей Павлович. — И все пак нещо му липсва. Може би само един щрих, но много важен…
На екрана се вижда подредена с вкус стая в жилището на професор Гуц: климатична инсталация, замаскирани полици с книги, много плафониери и цветя, виещи се по стените, украсени със снимки от подводния свят.
Полуизлегнат в креслото, удобно изпънал кривите си къси крака, Полоний Евгениевич казва на жена си:
— Много, ама много те моля да отидеш при Тамара Петровна. Нека заповядат днес с Вадим.
Щом вратата се затваря подир жена му, Полоний Евгениевич се преобразява. Пъргаво скача от креслото и хуква към кухнята, като лекичко се клатушка на кавалерийските си крака.
От стенния шкаф изважда буркан с вишнево сладко, припряно отваря капака, грабва супена лъжица, намигва и лакомо яде, като оплесква устата и бузите си.
Така го заварва жена му, която случайно се е върнала за забрадката си. Тя плясва с ръце: