— Баба ми не току-тъй казваше: старият човек е като малко дете. Забрави ли за диабета си? Мъко моя вишнева…
Полоний Евгениевич е смутен, бързо скрива буркана зад гърба си, но го изпуска на пода. На всички страни се разхвърчават парчета стъкло и тъмни пръски. Сега професорът е оплескан със сладко от главата до краката.
— Голяма работа! Голяма работа! — нарочно по детски казва той и тропа с крак, за да разсмее жена си и да обуздае възмущението й: — Та това е стара незадоволена страст. Като малък строго ме наказваха за всеки откраднат буркан със сладко. После — диабет, лекарска забрана. Нима поговорката за забранения плод е остаряла? Моля те, Машенка, прости ми. Ще мога ли поне някога да постъпвам, както си искам, без да ме е страх нито от родителите, нито от диабета?
… Двамата зрители гледат филма докрай. Ръката на Юрий довършва портрета на професора. От острите очички по челото са се проточили лукави бръчки…
Сергей Павлович одобрително кима, но после пита:
— Е, миличък, признавате ли пълното си и безусловно поражение?
— Защо?
— Нима онова, което видяхте, е недостатъчно? Нима то нищо не доказва?
Очите на Юрий гледат студено, враждебно.
— Доказва само, че съм разполагал с недостатъчна информация за тия хора.
— А какво ви пречеше да я съберете в достатъчно количество? — Сергей Павлович полагаше усилия гласът му да не звучи иронично.
— Бедният опит. — Юрий сви рамене. — Но научих някои неща. И смятам да ги използвам в бъдеще.
Фамилно име: Котлов.
Собствено име: Пьотър.
Бащино име: Игнатиевич.
Звание: майор.
Длъжност: временно изпълняващ функциите началник на следствения отдел към градското управление на милицията.
Личното досие на майор Котлов беше доста обемисто: извадки от заповеди, сведения за награди, за ранявания.
„А какъв ли е обемът на «досието» в неговата глава? — мислеше си Сергей Павлович, като гледаше Юрий. — Вече е разговарял поне с десетина колеги на Котлов, със съседите, с роднините му и все не мирясва. Иска да се добере до истината, сякаш е възможно… Чудак.“
Той отново с удивление и възхищение си мисли за странностите на човека, когото бе срещнал на пътя между живота и смъртта. Отначало се опитваше да го разбере, да анализира постъпките му, да систематизира спомените си, но скоро разбра, че не е в състояние да го проумее. Сергей Павлович виждаше само „следите по водата“, само водовъртежите, причинени от постъпките на Юрий Юриевич, но не можеше, както призна пред себе си, да вникне в причините им. Затова пък твърдо вярваше, че има неща, в които не е съдено да вникне дори Юрий Юриевич. И грешеше: Юрий вече бе разбрал сложността на задачата и нямаше намерение да отстъпва. Гласът на Сергей Павлович звучеше по-скоро уморено, отколкото насмешливо, когато попита:
— Надявате ли се този път да не сбъркате?
— Надявам се — каза Юрий.
— Но дори откриването на пружините не гарантира успех. Трябва да се изучат всичките им взаимодействия…
— Да — машинално се обади Юрий, като си мислеше за нещо свое.
— … и последиците от взаимодействията, тяхното влияние върху първичните пружини, върху пусковите моменти… Ето например вие с толкова труд научихте, че майор Котлов има любима жена, че тя живее в друг град…
— Не подсказвайте — весело рече Юрий. — Да, има жена, има и майка, с която майорът почти цяла година не се е виждал. И все пак сега той няма да отиде нито при едната, нито при другата. Няма да ви измъчвам…
Моливът зашари по хартията. Появи се профил на мъжествено лице с издадена брадичка. Полегатите щрихи край очите му придаваха гневна устременост. Сергей Павлович позна лицето на Котлов.
— Знаете ли защо се е заел с работниците от прокуратурата лично да разследва убийството на старши лейтенанта от милицията Седих? — с присвити очи попита Юрий, като явно подражаваше някому. — Седих е негов приятел. Заедно са учили. На Седих цял живот не му е вървяло…
Докато говореше, Юрий продължаваше да рисува. На Сергей Павлович му се стори, че успява да предаде напрегнатите мускули на лицето.
— Майор Котлов не се блазни от чиновете и наградите — продължи Юрий. — Изведох формулата на личността му. Главната определяща величина е…
— Дългът — подсказа Сергей Павлович.
— Нали ви помолих да не подсказвате. Още повече, че грешите. Главната величина е състраданието.
Сергей Павлович със съмнение поклати малката си чорлава глава с неизменно стърчащото на темето кичурче.
— Толкова мъжествен човек…
— Това са съвместими качества. Можете да се запознаете с прогнозата ми.