Върху листчето на бележника се появи фразата: „Ще се залови да разследва убийството на Седих.“
Юрий стана, за да предотврати всяко възражение:
— Да отидем при болния.
Завариха Пьотър Игнатиевич Котлов вече в приемната. Той получаваше от гардероба шлифера си. Като видя Юрий, бързо тръгна към него и протегна ръка:
— Здравейте, докторе. Не мога да изкажа с думи цялата си благодарност.
— Знаете ли вече? — леко се отстрани Юрий и артистично вдигна вежди. Той явно се престараваше в ролята си.
— Какво? — Мършавият и леко прегърбен Котлов беше цяла глава по-нисък от Юрий и го гледаше в очите отдолу нагоре.
— Ще ви разрешат да водите разследването въпреки здравословното ви състояние.
Котлов разпери ръце.
— Но как се досетихте за желанието ми?
— Нямам нищо общо с тая работа. Други са помислили за вас. Впрочем…
На Юрий му хрумна неочаквана мисъл. Той се наведе към майора.
— Имам една молба към вас. Разрешете ми да присъствам при разследването. Поне като свидетел, като отрядник или нещо друго… Вие по-добре знаете.
— Но това ще ви отнеме много време. И после… извинете, за какво ви е?
Лицето на Юрий светкавично промени израза си.
— Разрешете да не отговарям на въпроса ви — помоли той.
Трупът на старши лейтенант Седих бе намерен в двора на една къща в предградието. Предполагаха, че старши лейтенантът е бил убит, когато след работа се е връщал у дома си от автобусната спирка.
Седих лежеше по гръб, вдигнал към небето острата си брадичка, на края на зеленчуковата градина, до пътеката, застлана с чакъл и парчета тухли. Меката му дълга коса беше разчорлена, а широко разперените ръце — със стиснати юмруци. По земята край убития откриха четири отпечатъка от обувки, принадлежащи на един и същ човек. Гипсови отливки от тях се пазеха при следователя.
Огледът на трупа бе извършен от майор Котлов, от следователя на прокуратурата и от един експерт по съдебна медицина. Те установиха, че първият зашеметяващ удар е бил нанесен в тила. В джобовете на куртката и панталоните имаше удостоверение, кутия цигари, кибрит и портфейл с двадесет рубли. Когато Котлов отвори юмрука на убития, оттам изпаднаха две новички гумени пръстенчета за спирачен цилиндър на автомобил.
Майорът бе запознал Юрий с всички материали по делото. Двамата седяха в кабинета му. През отвореното горно прозорче откъм улицата нахлуваше задуха.
Материалите не бяха много, макар че следователят не бе преставал да води делото, докато Котлов беше в болницата. Онова, което вече беше известно, почти изключваше мотивите за грабеж.
Скоро в кабинета се появи върлинест лейтенант с кръгло хлапашко лице и ги покани в колата.
Шофьорът запали двигателя. Насреща им се носеха почти пусти улици, витрини на магазини, градинки с фонтани, в далечината проблесна река, мярна се сивата крайбрежна улица.
Колата спря пред спретната къщурка с червен керемиден покрив. Пръв от колата изскочи лейтенантът. Когато отвори вратата и помагаше на майора да излезе, той скришом хвърляше към Юрий простодушно-любопитни погледи.
От къщата, сякаш бяха очаквали пристигането на милицията, излязоха няколко души и поздравиха. Единият от тях, прегърбен, със силно прошарена коса, се здрависа с майора като със стар познат.
— Арнолд Владимирович, имам да ви съобщя нещо — каза Котлов. Когато човекът се приближи, майорът изрече полушепнешком, но така, че Юрий да чуе: — Оказва се, че следите край трупа са ваши.
— Нали ви казах, че тъкмо аз го открих сутринта? Можех ли да не оставя следи? — Арнолд Владимирович хвърли враждебен поглед към Юрий.
— А през нощта не чухте ли шум?
— Не. — Сякаш се боеше да не изтърве някоя излишна дума, той сви тънките си, почти безцветни устни.
Лейтенантът мрачно го погледна. По добродушното му червендалесто младо лице всички чувства се изписваха толкова ясно, че за Юрий бе истинско удоволствие да го наблюдава. Още повече, че това го отвличаше от нерадостни мисли, от безкрайните въпроси, които възникваха в мозъка му. Той умееше да мисли едновременно за различни неща или да разглежда едно и също явление от различни страни. Без да си пречат, мислите се носеха по безбройните канали на мозъка му, в който за мозъчни клетки служеха дори не молекули, а атоми. Но сега това качество само увеличаваше терзанията му.
Юрий си мислеше:
„Може би не трябваше да идвам тук, да се интересувам от това дело, да гледам кръв и гнусотии, да чувствам как всички изпитват някакво подозрение: невинните и виновните, майорът и лейтенантът, сърдитият човек, когото наричат Арнолд Владимирович, хората, излезли от къщата и готвещи отговори на още незададените им въпроси. Всичко наоколо е изпълнено с подозрение…“