Лейтенантът донесе на майор Котлов втори акт от съдебно-медицинската експертиза и протокол от огледа на спирачните гумички, намерени в юмрука на убития. В научно-техническия отдел потвърдиха, че гумичките са съвсем нови, неупотребявани, че са произведени в Курския завод за гумени изделия и са доставени с пратка от резервни части на еди-кое си ведомство… Експертът по съдебна медицина съобщи, че ударът в тила на старши лейтенант Седих е нанесен с тъп предмет. Този удар само е зашеметил старши лейтенанта, а смъртта е настъпила от пробождане с нож, който е засегнал черния дроб, и от загуба на кръв.
По телефона се обади жената на загиналия. Юрий слушаше думите на майора.
„Защо… — мислеше си той. — Защо майорът се чувства виновен? Нима е можел да предотврати станалото? Нима е можел да спаси приятеля си, а не го е спасил? Странно, но не мога да отговоря на въпросите си с помощта на логиката…“
Жената на Седих съобщи, че оная вечер старши лейтенантът трябвало да отиде на гости при един свой познат, монтьора Стеблев.
… Майорът леко остави слушалката на мястото й и вдигна уморения си поглед към Юрий:
— Забелязах, че внимателно изследвахте пътеката при зеленчуковата градина („Виж го ти, все пак е забелязал“ — помисли си Юрий). Нали помните, към отвъдния край имаше много дълбоки следи. За да остави такива следи, човек трябва да тежи сто и седемдесет или двеста килограма. Такова нещо е малко вероятно. Но може би човекът е носил някакъв товар и без да напусне пътеката, го е хвърлил в градината…
Майорът извади карта и я разгъна върху бюрото.
— Да разгледаме плана на предградието — подкани той Юрий и лейтенанта. — Ето Трета нова улица, ето номер четиридесет и две, в него живее Гомозов. В съседната къща живее старецът, чул вика. А в следващата — номер тридесет и осем — живее Стеблев, при когото е отивал Седих.
— Другарю майор! — извика лейтенантът. — Нали ако Гомозов не е чул вика, а в четиридесети номер са го чули, убийството е могло да стане между четиридесети и тридесет и осми номер. Да питаме Стеблев, той трябва да е чул вика.
— Съгласен съм с вас. — Майорът стана и се обърна към Юрий. — Не сте ли уморен?
„Горкичкият — мислеше си Юрий, като си представяше до каква степен е уморен майорът. — И все пак бърза, знае, че му остават броени часове. Струва ми се, започвам да разбирам защо гласът му звучеше виновно, когато приказваше с жената на Седих. Но значи ли това, че съм се научил да разбирам хората?“
Те отвориха портичката и влязоха в спретнато дворче. В градината имаше няколко ябълки, между тях — картофи, домати. В лехите като войници със зелени шинели бяха залегнали краставици.
— Дявол знае дали в двора има куче или няма? — извика лейтенантът и избърза да тръгне по пътечката преди майора. За негово учудване дворът на Стеблев правеше изключение на тази улица — в него нямаше куче.
Тръгнаха към къщата. Пьотър Игнатиевич, който вървешком оглеждаше двора, изведнъж свърна встрани, внимателно започна да прескача лехите и се насочи към една стара ябълка с увиснали клони. Като стигна на няколко крачки от нея, наведе се и в продължение на четири-пет минути изучаваше нещо на земята…
На прага на къщата ги посрещна млада едра жена. Сякаш за да допълни бляскавата й красота, върху раменете й беше метнат пъстроцветен шал.
— Здравейте, стопанке! — приветливо поздрави Пьотър Игнатиевич.
— Добър ден — напевно отвърна жената.
Зад гърба й изникна богатирска фигура на мъж. Жената се засуети:
— Ето го и мъжа ми…
Юрий помисли, че Стеблев трябва да се хареса на лейтенанта от пръв поглед. И той беше широкоплещест и силен като него, ясно и доверчиво гледаше света с раздалечените си светли очи. Беше облечен с хубав сив костюм, сякаш се канеше да излиза или чакаше някого.
Майорът без предисловия попита:
— Кажете, моля ви, нищо ли не чухте през нощта, когато е бил убит Седих?
— Нищо. Ако бях чул, щях да изляза. — Светлите очи гледаха Котлов, сякаш питаха: как може иначе?
— А какви са тия следи в градината ви, край ябълката? — попита майорът, като внимателно го гледаше.
— Някой е влизал в градината — без да отмести очи, просто каза Стеблев. — Видях следите още сутринта.
— Оная вечер Седих е идвал у вас, нали?
— Трябваше да дойде на гости, та да се уговорим и за ремонта на москвича му. По този случай бях приготвил и нещо за пийване, а той… изобщо не дойде.