Отчасти той вече знаеше отговора. Помнеше виновния израз на майора, когато разговаряше с жената на убития. „Чувства се виновен, защото е останал жив, а друг е загинал“ — мислеше си Юрий.
… На връщане от гаража майорът помоли шофьора да спре пред двора на Стеблев. Заедно с лейтенанта и Юрий той отново влезе в градината и още веднъж огледа мястото, където се предполагаше, че е лежало тялото на Седих.
— Аха! — извика Котлов. — А защо старши лейтенантът е трябвало да падне непосредствено върху лехите? Между него и земята е можело да има нещо друго. — Майорът клекна, за да разгледа лехите. После изтърси ръце, махна от куртката си някаква зелена буболечка. Сетне се изправи и каза:
— Тук е имало чувал и старши лейтенантът е паднал върху него. Затова мястото със смачканите картофи е по-късо от тялото му. Сега става ясно и защо е влязъл в градината, и защо ударът с камъка е бил нанесен по тила му, и защо в юмрука му имаше спирачни гумички.
Лицето на майора болезнено се сгърчи, няколко пъти той пое дълбоко въздух, преди отново да заговори:
— Такъв си беше той… Учудващо доверчив… Мамеха го, а той продължаваше да вярва на хората. Не от глупост, а заради принципите си. Опитваше се да възпитава хората с доверие. За такива като него казват, че „не са от тоя свят“.
Той погледна часовника си, въздъхна и отсече:
— Хайде!
Като се озова в кабинета си, майорът веднага се обади по телефона в ОБХСС4.
— Иван Николаевич — каза той в телефонната слушалка. Моля ви веднага да направите ревизия в шести гараж. Да, да… Какво?… Не, не е злоупотреба, точно обратното. И много важно е в гаража да научат за предстоящата ревизия. Не се чуди&, ще научиш после. Е, разбрахме ли се?… Всичко хубаво!
Юрий се облегна на стената на къщата до майора. Лейтенантът се скри зад ябълката. Снопът светлина от прозореца на къщата на Стеблев падаше върху лехите, посребряваше листата на краставиците и блестеше в капките роса. С помощта на инфразрението си Юрий отлично виждаше и в тъмното. Всичко наоколо сияеше, отделяйки топлина: шубраците издаваха бледожълта светлина, дърветата се издигаха нагоре като оранжевовиолетови фонтани, а зидът пламтеше в яркооранжево, почти червено. Най-богат спектър на излъчване имаха хората. В него присъстваше цялата гама от цветове и отсенки.
Иззад зида се чу ръмжене на куче. Юрий забеляза, че лейтенантът лекичко се подаде напред иззад дървото.
Върху лунната пътека падна чудовищна сянка — нито на човек, нито на животно. Лейтенантът погледна към зида. Над него в сянката на надвисналите клони бавно се издигаше огромна глава, седем-осем пъти по-голяма от човешка. Тя приличаше на приказна ряпа. Приликата идваше от косата, която растеше на голям кичур върху темето. Главата започна да се навежда напред, от двете й страни израснаха дълги уши.
Но ето че главата се откъсна от зида, тупна на земята и глухо издрънча. Оказа се, че е обикновен чувал, а ушите са ръцете на човека, пуснал долу чувала. Неизвестният скочи от зида подир своя товар, озърна се и си пое дъх.
Портичката скръцна. Зашумоляха тихи стъпки. При чувала дойде още един човек. Чу се откъслечен разговор: „Защо закъсня?“ — „Забавих се в къщи.“ — „Е, добре, вдигай!“ Единият помогна на другия да вдигне чувала на раменете си. Тръгнаха към улицата.
Блеснаха острите лъчи на фенерчетата. Чу се властният, смекчен от задуха глас на майора:
— Стойте! Не мърдайте!
Юрий почувства, че му се повдига, и бързо отмести поглед от бледото, изкривено от страх лице на магазинера Лобода…
Пердето на прозореца се издуваше като платно. Мъхнатата му лапа се плъзгаше по бюрото, сякаш се мъчеше да събори нещо от него. Котлов взе от лейтенанта протокола за разпита и го прегледа.
От другата страна на бюрото, отпуснал глава на гърдите, седеше Лобода.
Майорът му даде да подпише протокола, като едвам сдържаше омразата си.
— Проучих делото на Гомозов — каза Пьотър Игнатиевич. — Вие и вашият брат е трябвало да бъдете съдени още докато сте работели като шофьори. И за „черните“ курсове, и за лъжесвидетелството ви срещу монтьора. Той ви е пречел много, неведнъж на събрание е разобличавал хитрините ви. Тогава сте викали „ние сме трудови хора“, прикривали сте се зад мазолите си като зад медали, докато се доберете до склада. Но сега ще си получите заслуженото.
Лобода вдигна разчорлената си глава. Смутеният и умолителен поглед на малките му очи бе станал свиреп и остър. В този миг той приличаше на побеснял глиган.