Юрий с учудване следеше това преобразяване. Съвсем доскоро се чуваха жалките думи „повярвайте, не съм искал да убия…“ Юрий сравняваше чутото на разпита с прочетеното в книгите. С някакво безстрастно периферно зрение си представяше как е станало всичко, как на път за Стеблев старши лейтенантът забелязва, че двама души прехвърлят през оградата някакъв чувал. Извиква „стой!“ — и те покорно спират. Но само му се струва, че спират покорно, а в действителност се парализират от страх, като виждат човек с милиционерска униформа. Седих се приближава и се навежда над чувала, за да разбере какво има в него. Така в ръката му се озовават спирачните гумички.
Почти без да съзнава какво прави, братът на Лобода светкавично се навежда, взима от алеята парче тухла и нанася удар. Усъмнен в силата на братовия си удар, магазинерът мушка Седих под лопатката с големия си сгъваем нож, същият, който намериха у Лобода при обиска.
Убийците не могат да оставят трупа в градината поради близостта на склада. Изнасят го на улицата и го помъкват към лозето. Улицата е безлюдна. Минават край къщата на Гомозов. Лобода поглежда тъмните прозорци и бива обзет от люта, заслепяваща злоба. „Тогава не успяхме да те пратим зад решетките, ама сега няма да се отървеш!“ Злобата го задушава. „Заканваше се да ни вкараш в затвора, на ти сега, гадино такава!“ — мисли си той, докато мъкне трупа на милиционера към градината на Гомозов.
Юрий знаеше, че всичко е било точно така. Ала станалото му се струваше някак нереално, недействително, като кошмар. Убийците бяха най-обикновени хора, без изразени отклонения в мозъчната дейност. И според свидетелството на отдел „Кадри“ са работили добре, получавали са премии…
Потънал в мислите си, Юрий не забеляза как изведоха Лобода и той остана в кабинета насаме с майора. Струваше му се, че току-що са ударили него с камък по тила, че него са намушкали с нож, разкъсвайки вътрешностите му с непоносима болка. Омраза, каквато никога досега не бе изпитвал и която не можеше да се изрази с изчисления и формули, се надигаше от глъбините на съзнанието му, тровеше всичките му мисли, обагряше ги в кървавочервено. И той не се опитваше да я спре, защото му беше нужно непременно и бързо, още в същия миг да разбере нещо много важно, без което не ще може да остане, какъвто е. Още повече се терзаеше с мъчителни въпроси, изостряше мъката и отвращението си.
И когато стигна до истински бяс, до отчаяние, вече на самия край на пропастта заби в съзнанието си като нож още един въпрос: „А ако на мястото на Лобода бяха хората, които познавам — Михаил Дмитриевич, Сергей Павлович, този майор, лейтенантът? Или Аля?“
И изведнъж му стана от ясно по-ясно: нито Аля, нито който и да било от познатите му хора не можеха да се окажат на мястото на Лобода. У тях нямаше заслепяваща злоба, хищна жестокост, никой от тях не би могъл да престъпи чертата, отделяща човека от звяра.
Най-после Юрий успя да си поеме дъх. В кървавия мрак, който бушуваше в съзнанието му, потекоха освежителни, светлосини струи. И с предишната бързина той започна да си задава нови въпроси. Пак си спомни виновния тон на майора, докато разговаряше с вдовицата, и си помисли за удивителното чувство, наречено състрадание, за възприемането на чуждата болка като своя. Отново и отново си спомни за Аля с нейните опасения и грижи, с тревогите и неразумно-всеотдайната й любов…
Заедно с майора Юрий се качи в колата, за да се върне в болницата. Знаеше, че вече не може да го спаси, но ако посявката от гъбички, която бе оставил в лабораторията на болницата, вече е узряла, може би ще успее да спаси града от епидемията, ще помогне на десетки хора да се излекуват от странната болест, за чието възникване поради случайното стечение на обстоятелствата можеха да го заподозрат.
Срещу колата бързаха дървета и къщи, тролейбуси и минувачи по тротоарите. А някъде отиваше на работа или се връщаше у дома си млада жена, без да подозира, че със светлината на своята любов сега спасява от смърт хиляди и хиляди човешки същества.
— И тъй, смятате ли, че сте научили нещо? — попита Сергей Павлович.
Юрий мълчеше, сякаш не бе чул въпроса му. Спомни си хилядите книги, прочетени в библиотеката, където се бе вмъкнал самоволно, и взетите за него от Аля, от Сергей Павлович. Сравняваше прочетеното с преживяното и си мислеше, че ако изживее всичко, описано в книгите, може би ще се научи да прави безпогрешни изводи.
Мислеше си:
„Хората са безпомощни преди всичко защото винаги зависят от обстоятелствата. Такива ги е създала природата — и това е първото и най-важно обстоятелство. Природата е дала на организмите им твърде груба структура, което осигурява относителна независимост от условията на външния свят, и в същото време им е предоставила известна възможност за свободно маневриране, но в ограничени рамки: малко насам, мъничко натам. Тази свобода на организма се регулира от състоянието на неговата вътрешна среда — човекът може да не яде, да не диша, да стои на горещо или на студено, но до известни граници. Това дава отражение върху неговите замисли и желания. Прекрачването на установените от природата рамки се наказва със смърт, при което смъртта на един индивид или смъртта на цял милиард няма значение. Известно значение има само съдбата на вида.“