— Искахте да научите каква е основната разлика между нас — каза Юрий. — Разликата, която сами създадохте, за да преодолеете онова, по отношение на което „нищо не може да се направи“. Първо, тя се измерва с количеството информация, която аз и вие сме способни да възприемем и обработим за единица време.
— А второ?
— Второ — алгоритмите. Но не мога да го формулирам. Виждам същественото в онова, което на вас ви се струва несъществено, и оперирам най-често с несъществени за вас елементи. Извинете, но не мога да изложа по-ясно проблема. Не знам как да го направя. Според мене човекът възприема нещата и явленията посредством някой друг. Понякога този „друг“ е самият той. Понякога, за да възприеме, трябва да се превърне в някого. Понякога този „друг“ е неговото съзнание…
Юрий млъкна, по лицето му бързо се смениха изражения на досада, недоумение, обреченост.
Михаил Дмитриевич го гледаше със съчувствие и нечуто мърдаше устни, сякаш се опитваше да му подскаже нещо. После рече:
— Веднъж заекът попитал робота: „Ти можеш да бягаш като мене. Значи си като мене. Но искам да ми отговориш на три «защо». Защо не ядеш моркови? Защо си толкова твърд? Защо от никого не се страхуваш?“ — „Едното от трите «защо» отговаря на другите две“ — отвърнал роботът. „Всичко разбрах!“ — извикал заекът и… престанал да яде моркови.
— Горкият заек! — с облекчение се разсмя Юрий. — А на вас големи благодарности. Подсказахте ми пътя. И ако някога успея да формулирам достатъчно ясно и точно алгоритмите на своето мислене, вие пръв ще узнаете това. А засега ми пожелайте успех.
„Не, той няма вина за възникването на епидемията — помисли си Михаил Дмитриевич. — Съвпадението по време с кражбата на епруветките е случайност. Сега, след като е създал лекарството, той има заслуга за прекратяването на епидемията…“
— Евалд Антонович, не ме ли познахте?
Слабият човек с изпъкнали лопатки и остри лакти внимателно погледна госта. Около очите му се събраха и разбягаха напрегнати бръчки. Той се усмихна.
— Вие трудно би трябвало да ме познаете! Нали сте ме виждали само болен, в креслото!
Наистина не беше лесно в този подвижен като живак, жестикулиращ човек да се познае безпомощният паралитик, в креслото-капсула, когото Юрий бе срещнал преди време в коридора на медицинския център.
— Имах ориентир — адреса ви — приветливо каза Юрий. — И стимул — вашата покана. И още нещо — вашето обещание…
— Помня: да ви разкажа за изследванията ни. Ще го изпълня.
— Сега ли?
— Може и сега. Елате.
Дълго обикаляха лабораториите — от етаж на етаж. Евалд Антонович показваше на Юрий гигантски триъгълни колби, в които вкарваха смеси от различни елементи пускаха през тях електрически изпразвания и получаваха аминокиселини. Автоматичните бъркалки със застрашителен шум разбъркваха съдържанието. По табла̀та на камините припламваха и гаснеха контролни лампички в ректификационните колони с тихо шумолене струяха течности. Потрепваха стрелките на миливолтметрите, манометрите, мановакуумметрите. От време на време суперцентрофугите започваха да бръмчат като комари. Евалд Антонович запознаваше госта си с резултатите от анализа на първобитните организми и протоорганизмите, демонстрираше с явно удоволствие как от коацерватите се образуват сложни съединения.
В една от лабораторите той показа на Юрий колекции от „метеоритен живот“, запозна го с хипотезите за неговото космическо зараждане.
— Помислете поне върху следните факти — каза той и буйно размаха дългите си ръце. — Шестдесет и три процента от всички атоми в човешкото тяло са водородни. А в космоса най-разпространеният елемен е водородът. Ако не смятаме инертните елементи, след него се нареждат кислородът, въглеродът, азотът. И в нашето тяло са същите четири „кита“: водород, кислород, въглерод и азот. С метеоритите в космическотото пространство постоянно пътешестват органически съединения. Там има мравчен алдехид, цианацетилен, дървесен спирт, мравчена киселина, метанимин… Разбирате ли какво значи това? Нали те са основа на аминокиселините? Нима всичко това не е стрелка на компас, която сочи посоката?
Той тържествено погледна госта, който съвсем спокойно и малко снизходително каза:
— Прав сте, това е много по-близо до истината от предишните хипотези, с които ме запознахте.
— Говорите така, сякаш отдавна сте разбулили тайната за зараждането на живота — с нескрита ирония подхвърли Евалд Антонович. — Но макар вече да е натрупала доста наблюдения, космическата микробиология все още не е отговорила на въпрос номер едно.