… Няколко минути по-късно полковникът влезе във фоайето на института.
Лаборатория номер девет се намираше на втория етаж, така че не стана нужда да използва нито асансьора, нито ескалаторите. Пред вратата се тълпяха любопитни, които лейтенант Марченко, нисичък здравеняк с малка красива глава, безуспешно убеждаваше да се разотидат и да не пречат на милицията.
Като забеляза полковника, лейтенанта тръгна към него и безцеремонно разбута зяпльовците. Спря се пред своя началник и направи рязко движение с главата, сякаш се отърсваше след плуване. Полковникът скри усмивката си и попита:
— Кога е станало?
— След обедната почивка.
— Кой е останал в лабораторията по време на почивката?
— Никой, другарю полковник. Всички отишли да обядват. Затворили вратата с електронната ключалка, както изискват инструкциите. А като се върнали, вратата била отворена. Изчезнали са няколко епруветки с микроби и вируси. Другарю полковник, ето професора, ръководител на лабораторията.
Мъжът с бяла престилка, с мощни рамене и дълги ръце, леко прегърбен, приличаше на мечка, изправена на задните си крака. Малките, дълбоко хлътнали очи гледаха добродушно и изпитателно. Ръката на полковника потъна в огромната му лапа.
— Ставало ли е по-рано нещо подобно в лабораторията? — попита полковникът.
— Какво говорите? — учуди се професорът и махна с лапата си, способна да повали кон.
— Изчезналите епруветки опасни ли са?
— Зависи с каква цел ще бъде използвано съдържанието им.
— Разкажете подробно с какво се занимава лабораторията — помоли полковникът.
— За нас микробите и вирусите са експериментални модели. С тяхна помощ изясняваме някои подробности на наследствения код. Предизвикваме в нашите модели насочени мутации и по такъв начин създаваме микроби от нов щам. Но резултатът от мутацията не винаги може да се предвиди, понякога се получават свръхопасни щамове. Например откраднатият щам на паратифния бацил 617С предизвиква така наречената „паратифна треска“. Получихме антищам и създадохме препарат, който ликвидира обикновения паратиф за няколко часа, а „паратифната треска“ — за две денонощия. Но такъв препарат засега има само при нас. За вируса във втората епруветка мога да ви разкажа само с разрешение от ръководството на института.
Тарнов изобщо не реагира при последните думи на професора, сякаш не ги беше чул, и попита:
— Наяве ли стояха епруветките, или е трябвало да ги търсят?
— По-скоро май „наяве“, както се изразихте. Нали сега работим с тях.
В това време лейтенант Марченко повика полковника на телефона. Тарнов отиде в кабинета на ръководителя на лабораторията и взе слушалката, оставена на бюрото.
— Слушам. Полковник Тарнов.
— Семьон Антонович, от книгохранилището не е изчезнало нищо — доложи неговият помощник, който бе останал в библиотеката.
— Абсолютно нищо ли? Нито една книга? — попита полковникът с такъв тон, сякаш много искаше да не е изчезнало нищо.
— Проверихме няколко пъти, Семьон Антонович. Всички книги са по местата си.
— Благодаря, можете да си вървите в къщи.
Когато полковникът се върна в лабораторията, там вече се бяха появили експертите. Той се обърна към професора:
— Ще разрешите ли нашите сътрудници да направят оглед в лабораторията?
Професорът каза „моля“ и поведе цялата група след себе си. Лейтенант Марченко с разперени ръце спря любопитните, а после се присъедини към Тарнов, следователя и експертите.
Огледът не отне много време. Заснеха отпечатъците от пръсти по електронната ключалка, по съдовете и приборите, прегледаха целия боклук, всяко парче хартия. Професорът поглеждаше косо полковника. Тясното лице на Тарнов с рязко очертани устни ставаше все по-унило и скучно, сякаш му се спеше. На сбогуване той каза на професора:
— Запишете домашния ми телефон. Моля ви да повикате всички сътрудници и още веднъж внимателно да огледате лабораторията, всички шкафове и термостати. Може би просто сте сложили епруветките на друго място?
— Ние вече… — понечи да каже професорът, но полковникът беше настойчив:
— Моля ви, изпълнете молбата ми.
Професорът се обади на полковника, след като бяха минали повече от три часа.
— Добър вечер — каза той, — безпокоят ви от института…
Гласът му звучеше глухо и нерешително, сякаш имаше намерение да се извинява.
— Намерихте ли ги? — не се стърпя Тарнов.
— Търсихме навсякъде, но за съжаление епруветките ги няма…
Полковникът подържа още известно време слушалката до ухото си и мислеше, после бавно, сякаш неохотно я остави върху вилката…