— Да, прав сте — удивено каза дежурният.
— Ако трябва да бъда точен — съвсем се окуражи началникът на охраната, — в двата предишни случая „зайци“ бяха момчетата от школата за млади космонавти. Те проникваха през съседния квадрат. Така им е по-лесно.
— Нима и днес си играе някой от школата за млади космонавти? Изпитва своите сили и нашето търпение?
Началникът на охраната смяташе, че нито един въпрос не може да остане без отговор. Но не го споходиха нови мисли и той изрече първото, което му дойде наум:
— Като го намерим, ще научим.
И веднага съжали за думите си, защото дежурният промени тона:
— Значи предлагате пасивно да чакаме? Хайде да помислим заедно! Ако „заекът“ иска да излети самостоятелно…
Той изпитателно изгледа началника на охраната, който старателно се преструваше, че нищо не разбира. Стана нужда дежурният да попита:
— Как трябва да постъпим?
Началникът на охраната завъртя глава като кон, който се опитва да отхвърли хамута. Дежурният се смили и назидателно каза:
— Трябва да го търсим само в ония кораби, които са заредени с гориво. А те са съвсем малко, нали?
По лицето на началника на охраната се изписа пределно възхищение.
— Сега имаме само един такъв кораб — „Стремителни“!
Те се спогледаха и без да кажат нито дума, забързаха към кораба. Острият му, насочен към небето нос се виждаше отдалеч. От кораба се отдели и започна да се издига пръстеновидно облаче. След него второ, трето…
— Готви се за старт! — тичешком се развика дежурният, грабна микропредавателя от гърдите си, включи го и изкомандва: — Стартът на „Стремителни“ забранен! Спуснете площадката, затворете люка! Всички да следят кораба!
Носът на „Стремителни“ започна да се навежда надолу, скри се зад другите кораби. Това означаваше, че командата на дежурния е изпълнена — диспечерът е спуснал стартовата площадка заедно с кораба в долния етаж на космодрома.
— Все още имаме пъргави работници — доволен каза дежурният, без да гледа обиденото лице на началника на охраната.
Когато излязоха от асансьора, на долния етаж, край кораба вече се бяха събрали работниците от стартовите служби. Люкът на „Стремителни“ беше отворен. Един от техниците докладва на дежурния:
— В кабината няма никой.
— Значи успял е да избяга, докато са спускали кораба — почти спокойно заключи дежурният. — Нищо, няма да отиде далече. Цялата охрана е на крак. Скоро ще се запознаем с този негодник.
Той беше съвсем сигурен, че за броени минути ще намерят „негодника“. Няма да може да се екранира от патрулните роботи, щом локаторите вече го бяха засекли. Дежурният не се съмняваше, че нещата стоят тъкмо така — неговата команда автоматически бе превключила към „Стремителни“ всички следящи екрани на космодрома.
Увереността на дежурния се разколеба след десет минути, а след двадесет взе да се изпарява. След половин час, когато претърсиха всички кораби в седми квадрат, от нея не останаха дори приятни спомени. А след един час…
След един час всички, които трябваше да знаят за произшествието на космодрума, включително и полковник Тарнов, бяха известени. Полковникът дойде на космодрума заедно с помощниците си и Александър Николаевич преди представителите на другите ведомства. Те успяха да видят и да фотографират следите, останали по пода в кабината на кораба, да снемат отпечатъците от пръсти по приборите.
Най-добрите специалисти по дактилоскопия спореха помежду си до припадък. Един твърдеше, че злосторникът е носил тънки ръкавици от неизвестна фосфоресцираща тъкан. Но в такъв случай изобщо нямаше да останат отпечатъци — възразяваха му други.
Отпечатъците бяха необикновени — фосфоресцираща повърхност и няколко кръстосани чертички, наподобяващи знаци за умножение.
Разглеждаха следите със и без посипване с метален прах, подложиха ги на рефракционен анализ, изучаваха ги в потоци от ускорени протони.
Полковник Тарнов успя някак да прекъсне избухналия спор сред криминалистите, който заплашваше да се превърне в теоретическа дискусия. С още по-големи усилия Тарнов избягна обясненията и отговорите на въпроси като „А вие какво мислите по този повод?“
Останал насаме с Александър Николаевич, той с обратната страна на дланта избърса потта от челото си и тежко се стовари в креслото. Позволи си да се отпусне за няколко минути. Александър Николаевич го остави на спокойствие.
Двамата мълчаха и отлично знаеха, че в същото време в кабинетите им телефоните надават тревожен звън и суровите началници нямат търпение да научат „скоро ли злият дух отново ще бъде вкаран в бутилката“.
Полковникът подаде на учения над бюрото няколко снимки с отпечатъци, наподобяващи знаци за умножение, и бавно каза: