Юрий крачеше и си мислеше:
„Не може да се каже, че съм започнал експеримента по най-добрия начин. Според логиката трябваше спокойно да чакам, докато хората създадат организъм-кораб и ме изстрелят в орбита. Те щяха да предвидят в кораба всяко винтче, щедро щяха да споделят с мене всички знания, които според тях са ми необходими, за да изпълня задачата си. Не искаха да ми дадат само едно — своята същност, защото смятаха, че не е задължително, че за мене това е «излишен разкош». За нищо на света нямаше да повярват, че без такова «незадължително качество» не бих могъл да изпълня задачата, за която съм създаден.
Защо съм готов да направя това? То е в мене, тика ме и ме гони напред. Приемам го като проява на собствената си свободна воля, но наистина ли е така? Може би и изплъзването ми от контрола на учените, и търсенето на истината, и дори любовта ми към Аля са предвиден ход, грижливо разработена програма, вложена в мене от хората?
Хората са ме създали не само за да проникна в гърлото на Вселената, но и след като изследвам устройството на света, да отговоря на въпрос номер едно, на който самите те не са намерили отговор. Хиляди пъти са се питали: защо се мъчихме, обичахме, мразехме, раждахме се и умирахме? Някой го е казал по-късо: «Те се раждаха, мъчиха се и умираха». Защо? Мога да отмина този въпрос. Но тогава няма да разбера: за какво съм аз? Има ли във всичко това някакъв смисъл? Може би се опитвам да намеря нещо в хаоса, който сам по себе си е отговор, и ако отлича нещо в него, ще го отлича само за себе си, то ще е вярно само за мене? Може ли да се намери пътеводен лъч във взрива, който се състои от лъчи на побеснели молекули и атоми? Кой ще съумее да открие главната нота в галактическия шум? Може би дори моите търсения ще прозвучат като неоригинални и неразличими ноти в общия ропот, в хаоса, който се състои от постоянно търсене?
Впрочем изпадам и в друга крайност. Нали в тътена на морските глъбини има основна повтаряща се нота. Нима не съм се убеждавал многократно, че дори зад твърде сложни постъпки на хората, привидно случайни и необясними, се крият съвсем определени подбуди? Те се оказаха не чак толкова много, във всеки случай не много повече от буквите на азбуката, с които хората съставят безброй думи.
Може би и във Вселената, ако я изследваме не само отвътре, а и отвън, ще успеем да открием няколко основни причини за развитието, главни стимули, и като се придържаме към тях като към пътеводни нишки в лабиринт, ще стигнем до един единствен отговор? Или пък нищо няма да излезе и като дърпам тези нишки, заприличвам на муха и още повече ще се оплета в паяжината на съмненията?“
Юрий се спря. Неочаквано почувства, че не може да направи нито крачка повече, толкова безсмислено му се стори всичко, с което се бе захванал. Събра цялата мощ на въображението си и се опита да види света такъв, какъвто ще бъде там, закъдето му предстоеше да отлети. Връз него се стовари парещо ледено безмълвие, чието безразличие добре си представяше. Страх смрази сърцето му. За пръв път се уплаши, че и там няма да намери отговор.
Нова мисъл го извади от вцепенението. Той неочаквано си спомни една от най-безпогрешните истини, подарени му от човечеството: „Спирането е смърт“. Спомни си я и отново тръгна напред.
Вече напълно се бе овладял, когато забеляза патрулния и роботите, които отрязваха пътя му към водата.
На помощ им се притичаха други патрулни с роботите си.
След няколко минути Юрий беше обкръжен. Осем робота и четирима патрулни затвориха пръстена около него.
Откъм сградата, в която се намираше службата за насочване, бързаха няколко души.
— Юрий Юриевич, спрете! Трябва да поговорим! — извика по мегафона полковник Тарнов. Ала Юрий, сякаш не чуваше думите му, вървеше право срещу роботите от охраната, вървеше така, сякаш пред него нямаше нищо.
Роботите се спуснаха, размахаха клещите си, опитваха се да го издебнат, да го хванат, да го сграбчат в коравите си прегръдки. Но щом манипулаторът на робота се приближеше достатъчно близко до целта, някаква тайнствена сила го отблъскваше.
Странно зрелище! Юрий вървеше напред, без да забавя ход, а роботите отстъпваха заднишком и размахваха манипулаторите си във въздуха. Чуваше се скърцане и трясък — прешлените на манипулаторите не издържаха натоварването и се трошеха.
— Спрете, Юрий Юриевич, или ще ви унищожат! — предупреди полковник Тарнов.
И отново Юрий изобщо не реагира на думите му. Вървеше право към кораба.