Чу се истеричен вой на сирена. Хората хукнаха към бункерите. Най-близкият до Юрий робот от охраната извъртя рамо и протегна напред десния си горен манипулатор. И всички останали роботи, сякаш само това бяха чакали, също извъртяха рамене и протегнаха напред своите манипулатори със стиснати в тях лазери.
Юрий продължаваше да върви, като че ли не ги забелязваше. Но когато към него се стрелнаха рубиновите огнени нишки, по пътя им вече имаше защитно поле. То беше невидимо, само въздухът около Юрий сякаш се сгъсти и започна да вибрира.
Лумнаха пламъци, чу се грохот. Падаха прерязаните от лъчите мачти, телевизионни перископи и антени, рушеха се кули. Защитното поле бе отблъснало лъчите, бе ги отразило, както огледалото отразява слънчевата светлина. И те нанесоха удара си в обратна посока.
За щастие на хората задейства автоматичната система за безопасност на космодрума и горящите бункери се озоваха на долния етаж.
… Полковник Тарнов дойде на себе си в болничното легло. В стаята лежаха още няколко души, получили изгаряния. В тия болнични „дядо мразовци“ трудно можеха да се познаят Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич.
В стаята безшумно влезе един лекар. Той погледна показанията на датчиците, монтирани в леглото, докосна с прохладната си ръка челото на полковника и му каза:
— Искат да говорят с вас.
— Нека влязат — с мъка рече полковникът. Подпухналите устни не му се подчиняваха.
В стаята влезе Елбор Георгиевич. Срещнал въпросителният поглед на полковника, той каза:
— Не можа да излети. Ракетата беше повредена от огъня.
— Ще се върне…
— Така изглежда — съгласи се Елбор Георгиевич. — Ще се опитаме да го спрем. Но се убедихме, че е много трудно…
— Досегашните ви методи няма да помогнат — бързо каза Михаил Дмитриевич и се надигна в леглото.
— Вместо да давате съвети, по-добре си мълчете — възмутен изхриптя изпод бинтовете си Александър Николаевич.
— Това вече не са просто съвети — каза Елбор Георгиевич. — Президиумът на Академията назначи Михаил Дмитриевич за директор на вашия институт и ни го препоръча за главен консултант. Препоръката е утвърдена в министерството…
Александър Николаевич се отпусна върху възглавницата. „Ето на, и ти най-после доживя да ти се «отблагодарят» — с горчивина помисли за себе си. — «Мълчаливецът» стана твой началник и отсега нататък налудничавите му идеи ще имат силата на заповед. Защо направиха това? Нима нямаше други, по-достойни хора? Той не е за ръководител. Явно, че не е. Ако бях убеден, че това ще е от полза за работата, нямаше да възразявам. Разбира се, нямаше да се радвам, но нямаше и да възразявам. Убеден съм в обратното: назначаването на «мълчаливеца» за директор ще донесе само вреда.“
Така си казваше той, но вече чувстваше, че няма да се бори, не може да се бори. Нещо се пречупи в този силен, властен човек и „мълчаливеца“ беше само косвен виновник за това. Истинската причина, главната пречка, непреодолимата преграда беше „рожбата“, измислена и възпитана с неговата, на Александър Николаевич, помощ. Програмирана с неговата, на Александър Николаевич, благословия. „Рожба“, която не му позволява да живее както по-рано и с която нищо не може да се направи, защото вече е тръгнала по свой път, тревожен и непонятен за единия от създателите си. Само онзи, който можеше да разбере „рожбата“, надраснала своите „родители“, само онзи, който можеше да общува с нея, да й вярва и да буди доверие към себе си, имаше право да бъде ръководител. Така сега диктуваше неумолимата логика на живота и Александър Николаевич беше принуден да й се подчини.
Продължителната тишина бе нарушена от Елбор Георгиевич.
— Какво ще ни предложите като пръв съвет? — обърна се той към Михаил Дмитриевич.
— Май нищо ново. Моля ви да прекратите всички търсения. И бъдете добър да пратите при мен Алина Ивановна…
Той разбра, че от него очакват обяснения, и добави:
— Просто ще си поприказваме за него. Например, че вече няма нужда да бяга от преследване, че никой няма да му натрапва своя линия на поведение…
— И мислите, че той ще научи това?
— Предполагам.
— Сам ли ще дойде при нас? Проблемът ще се реши толкова просто?
— Вярвам, че ще стане точно така! — Михаил Дмитриевич погледна недоверчивото лице на Елбор Георгиевич и обясни: — След като е научил за хората онова, което му е било необходимо да научи… — Той направи кратка пауза и добави: — И след като веднъж вече беше при мене, за да ми даде лекарството… не може да не дойде!
Юрий гледаше стъклената кутия на сградата, издигната върху стоманени колони. Сега там — той знаеше със сигурност това — се намираха двама души, които искаше да види.