Леко усилие — и погледът му проникна през стените на сградата. Той видя и двамата: бяха в една стая.
„Какво ще им кажа? — помисли си Юрий. — Вие ми поставихте цел. Правилно я избрахте. Избраната от вас цел е достойна за всякакви усилия. Но оставете ме да вървя към нея по свой път. Нали сте успели да разберете, че машината, дори да притежава огромна мощ, не може да постигне тази цел. Само защото е машина и се ръководи от неизменна програма. Сменете програмата, усъвършенствайте машината — и тя ще престане да бъде машина.
Ето че ми дадохте способността да се самоизменям, като доизграждам и преустройвам организма си. Нещо, от което самите вие сте лишени, защото природата не ви е предназначила за целта, която поставихте пред мене, вашия син. И вие, много по-щедри и великодушни от вашата майка-природа, ми подарихте това свойство, а заедно с него ми предоставихте и неограничени възможности да се усъвършенствам. Не сте могли да не знаете цената на това свойство. Нали от собствен опит сте се убедили колко парадоксални от ваше гледище и болезнени са възрастовите ограничения. Колкото повече опит сте натрупали, колкото повече нараства силата на вашия разум, толкова по-немощно става тялото. На петдесет години организмът ви е много по-слаб, отколкото е на седемнадесет, когато умственият склад е полупразен. Ако имахте свойства като моите, например способността да доизграждате и преустройвате организма си, ако можехте, поумнели с годините и натрупания опит, свободно да подменяте износените си органи, като постепенно подобрявате и усъвършенствате конструкцията и технологията на изработването им, мощта ви щеше да е безгранична. На шестдесет години човек щеше да е по-силен във всички отношения, отколкото на двадесет — щеше да бяга по-бързо, да скача, да бъде многократно по-здрав. На сто години щеше да бъде щангист, рекордьор — според представите на днешния човек, а на хиляда години — истински титан. След време би могъл да извърши всичко, което по-рано е приписвал на бога. Ето какво значи да се премахне само едно ограничение.
Вие имате такава пословица: «След като си казал „а“, трябва да кажеш и „б“.» Не могат да се премахват ограниченията в мощта на организма и разума и да се запази неизменна програмата. От това няма да излезе нищо. Радвам се, че го разбирате, но трябва да го разберат и други хора…“
Юрий се приближи до сградата на института и през стъклената врата видя във фоайето няколко непознати мъже. Не искаше да обяснява на тия хора кой е, защо и при кого отива. Светкавично изчисли усилието, с което трябва да им въздейства, за да не им навреди и да влезе безпрепятствено в сградата, и отвори вратата…
Никой от хората във фоайето не го спря. Той се отразяваше върху ретината на очите им, но зрителните сигнали се поглъщаха от филтрите на мозъка и не се фиксираха в съзнанието.
Ако им кажеха, че сега някой минава край тях, нямаше да повярват.
В дъното на коридора на втория етаж Юрий видя идваща насреща му жена. Обзе го неясно чувство на тревога.
Когато жената се приблжи, той позна в нея Аля. Като усети, че губи контрол над действията си, Юрий изключи силовото поле около себе си и стана видим.
Аля направи още няколко крачки и се спря. В очите й се появиха две дълбоки бездни, отворените устни трепереха.
— Ти… Най-сетне да те видя…
— При тях ли беше? Казаха ли ти, обясниха ли ти кой съм? — Без да дочака отговор, Юрий потвърди: — Казали са ти истината.
Аля го гледаше, както майка гледа неразумния си син.
— Чуваш ли? Казали са ти истината!
— Няма значение — тихо рече Аля.
— А какво има значение?
— Мили… Отново те виждам…
Юрий почувства как го грабва и понася вълната на безумна радост. Той виждаше познатите къдри, познатата трапчинака на брадичката, вдишваше познатия аромат на тялото й…
Тишината беше крехка като пролетен лед.
— Мили, какво прави през цялото това време?
— Изучавах света, хората, усъвършенствах се… Аз съм сигом, тъкмо затова са ме създали — да стана машина за опознаване на света.
Той сложи ръце на раменете й, Аля усети горещата им нежна тежест.
— Не, ти си същият, какъвто те видях за пръв път там, край морето…
Тя махна ръцете му, обърна се и тръгна по коридора. Юрий послушно я последва. Спряха се пред вратата с надпис „Директор на института“.
— Чакат те — каза Аля и се усмихна. — Чакат те, мили. Върви. Аз ще дойда после.
Юрий бутна вратата и влезе в кабинета. Седналият зад бърото мъж вдигна глава и раздвижи добродушните си дебели устни, като се канеше да каже нещо. Юрий го изпревари: