— И смяташ да направиш същото с хората? — попита тя, като смръщи нос, сякаш се готвеше да кихне. — Все пак трябва да питаш и тях.
— Много бързаш, бебче. Засега не смятам да пусна никой друг освен себе си. В това съм напълно съгласен със своите създатели и с техния замисъл. Трябва да изляза извън пределите на затворения свят, за да науча повече за него. Сега стартирам с кораб от Земята, а като изляза на орбита и кацна на базовия спътник, от вече изстреляните в космоса блокове ще сглобя нов кораб и ще се опитам през подпространството да стигна до гърлото на Вселената, чрез което тя е свързана с онова, което се намира извън пределите й. Ако успея, ще мога да науча съществени неща за Вселената…
— И за мене ли?
Погледът му помръкна, устреми се някъде навътре. Юрий замря, поразен от мислите, които бе породил въпросът й:
„Нали вече стигнах до извода, че най-голямата ценност на човека не е в неговата мощ. Главното е, че може да се противопоставя и на мощта, и на безсилието си. Главното е не това, че е способен да опознава и покорява природата около себе си, а че благодарение на това я покорява в самия себе си. Така той постига, възпитава в себе си най-голямата ценност — човечността, основната истина…“
„510018900000118 + 96460076530033033333.
.278960000000000008900000000007777 : 5670045.
.983306574008635705407 : 760586066608906 . 896758 +
+ 8650000378001007869 . 265400780000000000677 :
: 78650370385542–8 — 25710000560005555000000
0699980005…“
На Юрий му се струваше, че Аля очаква отговор на въпроса си.
И тогава той пъхна ръка в джоба си и извади оттам сгънат на четири лист.
— Разгъни го — каза той.
Беше рисунка — шаржиран портрет на Аля в профил. Няколко линии, но в тях безпогрешно можеше да се познае оригиналът.
— Понаучил си се — каза тя.
— Да — съгласи се той.
Времето, пресметнато от него до милисекунда, изтичаше през пръстите му, а той все още не бе възвърнал самообладанието си.
— Май е време да тръгваш — каза Аля.
— Ще се върна.
Аля знаеше, че няма да се върне — във всеки случай поне докато е жива.
— Ще те чакам — каза тя. — Като се върнеш, позвъни на вратата три пъти.
— Два пъти дълго и веднъж късо.
— Все пак запомнил си. И на това съм благодарна. — И сякаш случайно попита: — Михаил Дмитриевич казваше, че най-трудното за теб ще бъде влизането в подпространството. Каза, че могат да настъпят непредвидени изменения на личността. Това опасно ли е?
— Не много — сви рамене той. — Ще бъда в капсула. В нея няма да ми е трудно да извърша прехода.
— А какво ще ти е трудно?
На сигома се стори, че небето се е стоварило върху плещите му, че го притиска към земята и не му дава да направи последната крачка, за да прекрачи границата. Но си каза: „Не си присвоявай чужди заслуги, сигоме, като мислиш за границата. Нали вече отдавна си я преминал — още преди раждането си, още в човешките мечти, намерения, замисли, в нечие въображение, в нечия тъга и радост.
Поколения хора са вървели напред, всяко е преодолявало своите граници, всяко се е отказвало от нещо — от обитаваните места, от обичайния начин на живот, от остарелите идеи…
Най-сетне хората са се приближили до най-трудното. На някои дори се е струвало, че ще трябва да се откажат от самите себе си. Защото им е предстояло да преодолеят най-голямото ограничение на природата — само тогава се е откривал пътят към истинското могъщество. И те, хората, са направили това, прекрачили са границата и са успели да останат, каквито са. Този подвиг са подарили на тебе, като на син, който според създадения от човека ред трябва да надмине родителите си.
И са ти дали собствената си памет — по-силна и по-обширна от наследствената, заложена в гените, опакована в думи, цифри, формули, — дали са я на тебе, на своя син, за да достигнеш целта. И тази памет е станала твоя същност, двигател и компас…“
Сега Юрий беше сигурен: каквото и да стане, той ще направи своята крачка напред, ще придобие същото мъжество, същата самоотверженост, каквато са притежавали много от хората, известни нему. Мислеше си за най-ценното качество на човечеството, заключено и в тази позната, и непозната нему жена, която го гледа с очакване. Тя бе попитала: „Какво ще ти е трудно?“ И все още чака отговор на въпроса си.
И той отвърна:
— Винаги да бъда човек.
Вместо послеслов
Аля пиеше чай със сладко от вишни и гледаше телевизия. Беше подложила под чинийката найлонова салфетка, за да не накапе със сладко покривката. Тънко нарязаното шуплесто сирене плачеше с безцветни сълзи, тя си бе препекла хрускави филийки.
Гледаше предаването „Живият свят“. Лицето на говорителя ту неестествено се източваше, ту се сплескваше. Нещо бе станало с блока за автоматично настройване. „Пак ще трябва да се обаждам в сервиза, ще стоя в къщи и ще чакам техника“ — тъжно си помисли тя и гребна с лъжичката от сладкото, за да се подслади.