— Е, Семьон Антонович, общият баланс съвсем не е лош — можете да имате подробности от предполагаемия словесен портрет и описание на облеклото…
— Ще си позволя да ви задържа още малко — припряно каза полковникът. — Вижте, моля ви, тия изчисления…
Лев Илич бързо прегледа книжата.
— Вече се съветваха с мене и съм ги проверявал. Тук всичко е вярно.
— Но излиза…
— Излиза кръгла глупост. Но изчисленията са правилни. — Лев Илич подаде ръка на полковника. Тарнов я стисна.
— Благодаря… Мисля, че пак ще имам нужда от вашата помощ.
Автотехническата експертиза потвърди изчисленията на криминалистите. След внезапното спиране петтонният камион с извъртян волан е трябвало да се влачи поне още метър и половина напред. Но човекът с тъмносин костюм е протегнал ръка, спрял го е и при това е останал невредим…
Новият познат на Алина Ивановна
След дъжда чакълът беше мокър, небесната шатра изглеждаше като изпрана, а морето край брега потъмня.
Почиващите не бързаха да отидат на плажа, скарите под навеса бяха свободни. Аля седна на една от тях и отдалеч лениво наблюдаваше вълните. Приятелят й си бе заминал вчера, а нейната смяна свършваше след седмица.
— Скучно ли ви е?
Тя извърна глава.
Зад гърба й стоеше непознат мъж. Нищо особено, малко по-висок от среден ръст, слабо лице… Но усмивката му е някак странна — смее се само с очите. Чак по-късно тя забеляза, че очите му изобщо често и почти неуловимо се променят. Ту бяха сериозни, ту весели, а от време на време в тях се появяваше тъга — и гледаха ту право в душата, сякаш те пронизваха от край до край, с цялото ти кокетство и хитрост, ту ставаха замислени, взираха се покрай теб в далечината.
— Случайно дойдох тук заради дъжда — каза мъжът. — По-рано ходех на друг плаж, а сега по пътя към него има огромна локва. И свърнах насам. А тук сте вие.
— И какво?
— Не е случайно, че ви срещнах — отвърна мъжът. — Знам го със сигурност. И после… Кой знае защо ми се струва, че сте лекарка…
— Да, лекарка съм — смутена рече Аля.
— Значи съдба. „Лъч от далечна звезда, лъч на съдбата в моя прозорец…“
Очите му я гледаха и се усмихваха. Аля се зарадва, че непознатият знае любимите й стихове. Въпросително го погледна. Сякаш за да се защити от погледа й, мъжът извади от джоба си тъмни очила и ги сложи.
— А ако не бях лекарка?
— На младини обичах една жена, която приличаше на вас. Беше лекарка, работеше в Орел. „А случайни съвпадения в живота няма. Случаят и закономерността са двете страни на един и същ медал.“
Аля машинално се наведе към събеседника си, сякаш искаше през тъмните стъкла да надникне в очите му.
— И аз съм от Орел — тихо рече тя.
— Тъкмо затова казвам: съдба — каза мъжът, без ни най-малко да се е учудил от последното съвпадение, и стана. — Хайде да поплуваме заедно!
— Аля, ела тук! — повикаха я съседите й по маса в почивната станция, които клюкарстваха нещо под сянката на един чадър.
Друг път тя щеше да отиде при тях, щеше да им каже нещо шеговито, а чак след това щеше да тръгне с новия си познат. Но сега само им кимна и взе да съблича презглава плажната си рокля.
Тя не плуваше добре, бързо се уморяваше. Като се озова отвъд пенливата ивица на прибоя, понечи да се върне към брега, но мъжът предложи:
— Да отидем навътре. Ако сте се уморили, хванете се за раменете ми. Не се стеснявайте. Кажете само: „Юрий, уморих се… Стани ми кораб ти — и веднага ще стана…“
Може би тя нямаше да се довери така изведнъж на никой друг, при това във водата. А сега, сякаш нищо не е било, послушно го улови за раменете и той като делфин я повлече в открито море.
— Стига! — засмя се тя. — Връщайте се! Ще се уморите!
Плуваха дълго. Раменете на Юрий бяха студени, пръстите й усещаха гладката му кожа, под която помръдваха мускулите. Аля затвори очи и й се стори, че той наистина не е човек, а делфин.
Когато излязоха на брега, под ласкавите слънчеви лъчи, тя се сепна от мисълта, че не може да вдигне глава и да погледне право в очите този прекрасен плувец.
Аля беше вече на двадесет и шест години. Като дете две години беше учила в музикално училище, предричаха й бъдеще на пианистка. После посещаваше школата по живопис към Двореца на пионерите. Две нейни рисунки бяха изпратени на републиканската изложба и получиха награди. Но не стана нито пианистка, нито художничка. От ония години й остана само непресъхващата любов към изкуството.
Омъжи се за един колега, лекар, който споделяше много от възгледите и вкусовете й, живо се интересуваше от театър и музика. Съвсем доскоро — допреди три години — тя се смяташе за щастлива: любящ съпруг, интересна работа, мечти. Заедно строяха планове за бъдещето… През лятото пътешестваха по някоя от големите реки с лодка, няколко пъти участваха в далечни туристически походи.