— Къде сме? — попитаха славеите едно врабче, което ровеше пепелчука между чувалите.
— В Месемврия. Не познахте ли по старинните черкви?
— А близо е беломорският бряг?
— Една педя път — по картата.
Дигнаха се славеите, отново затрептяха с криле над равна Тракия, пиха вода от Марица и слязоха към Бялото море. Найдоха старото си гнездо.
— Зимата пресече нашия път към родния кът в Китай. Мои шарени самолетчета, тука ще зимуваме! — рече майката.
— Не може! — обади се едно врабче. — Вие не сте българчета…
— Добре де, ще ти платиме наем! — рекоха славеите и кацнаха на бадема.
— Какъв ще бъде наемът? — попита врабчето.
— Песни! — отвърнаха славеите.
— Може — съгласи се врабчето, — може и с песни, но чакайте по-напред да повикам моя стар приятел, магарето на рибаря, което носи риба в града с два коша. То е много музикално. Нека чуе китайска песен.
Славеите се усмихнаха и тръгнаха да търсят мек мъхов пух — за гнездото. Да ми бъде топло, когато духне хладният зимен вятър.
Додето врабчето диреше магарето да го нагости с китайски песни, под бадема пристигна едно момиче с плик в ръка. То скъса внимателно плика, извади писмото рече:
— Чакай сега да видя какво пише моят татко. Боже, това писмо иде от Шанхай. Колко далеко е отишел моят татко, морякът! И то затече жадно. Като свърши, дълго целува писмото и го мушна в пазвата си, натежала от репеи, и каза:
— Да пеят песнопойците!
Китайските славеи кацнаха редом един до друг и почнаха. Те пееха същата песен, която някога беше изпяла майката на хилядогодишното дърво в часа на прощаването.
В туй време марката затрепера от вълнение и се сви.
— Тая песен ми е позната! — рече тихо тя.
— Тая песен нищо не чини! — отсече магарето. — Но какво можеш да искаш от една страна, където хората ядат ориз с клечици наместо с вилици.
И то тръгна към бодилите.
— Къде си чувала моята песен? — попита майката-песнопойка марката.
— Къде ли? — отвърна марката. — ще ти кажа. Миналата година аз бях тънко клонче като кибритена клечка. Нашето дърво растеше край брега на жълтата река в Китай. В клоните на туй дърво имаше гнездо на славеи сладкопойници. Когато през пролетта тръгнаха да пътуват за Европа, майката изпя същата песен Ах, сърцето ми се топи, като я слушам!
— Лъжеш! — викна старата птичка. — щом си била клонче, как можа да станеш пощенска марка?
— Няма нищо чудно. През пролетта дойдоха дървари. Те отсякоха дървото. Заедно с много други дървета ни натрупаха на един параход. Откараха ни в някакъв непознат град, стовариха ни в двора на една хартиена фабрика. Тя имаше високи комини, електрически триони и бучащи мотори. Почнаха да ни режат, да ни варят, превърнаха ни на каша, а от кашата направиха снежнобяла хартия. Цялото наше дърво се превърна на топове хартия. От нея в печатницата напечатиха сто хиляди марки. Аз съм от най-горното клонче. Само че не зная от кой град ида. Неграмотна съм. Няма ли тука някой грамотен да прочете печата на гърба ми?
— Аз съм грамотно! — отвърна магарето, което беше чуло от момичето, че писмото е от Шанхай. — на печата пишеше: „Град Шанхай“!
— Ах! — трепна старата птичка. — добре дошла, сестрице марчице! Ти си рожба на нашето дърво, а ние сме славеите, които заминаха през пролетта за Европа. Ела ни на гости! Заедно ще прекараме в мъховото гнездо. През хладните зимни вечери ти ще ни разказваш за последните на хилядогодишното дърво, от клоните на което са изхвръкнали толкова поколения славеи.
Марката се сгърчи още повече от вълнение и се отлепи от плика. Птичката майка я грабна с клъвката си и я дигна в гнездото.