— Само не се учудвай, ако е леко пийнал — каза мисис Луц.
Всъщност той изобщо не се държеше като пиян. Беше като онези щастливи съпрузи от филмите. Нарече Телма „малкото ми сладкишче“ и я целуна по челото; после нарече жена си „голямото ми сладкишче“ и я целуна по устните. След това тържествено се ръкува с Джон, каза колко много, много се радвал да завари тук и попита как са родителите му.
— Още ли го дават тоя хапльо? — възмути се най-накрая той.
— Татко, моля те, виж кон е тук — каза Телма, изключвайки телевизора. — Джани иска да говори нещо с теб.
— И аз искам да говоря с Джони — отвърна бащата на Телма.
Той неочаквано разпери ръце, свивайки и разпускайки пестници. Беше едър човек с високо подстригана над малките уши прошарена коса. Джон не знаеше как да започне.
Мисис Луц обясни задачата му. Когато тя свърши, мистър Луц каза:
— Гости от Филаделфия. Надявам се, че не се казват Уилям Л. Треслър, нали?
— Не. Забравих им името, но не е това. Мъжът е инженер, а жената — приятелка на майка ми от колежа.
— О, колежани! Значи ще трябва да им вземем нещо много, много хубаво, мисля аз.
— Татко — настоя Телма, — моля те, ще затворят магазина.
— Хора с дипломи. А ей сега ще вземат да затворят; кой не е тръгнал още, я да видим!
Той хвана Джон за рамото с едната ръка, а с другата — Телма за лакътя и ги избута през вратата.
— Връщаме се след минутка, майко — викна на излизане.
— Карай внимателно — долетя гласът на мисис Луц от тъмната веранда, където цигарата й просветваше като оранжева звездица.
Мистър Луц караше огромен син буик.
— Аз пък не съм учил в колеж — каза той, — но си купувам нова кола, когато поискам!
Тонът му не беше жлъчен, а мек и изпълнен с почуда.
— О, татко, не почвай пак — каза Телма, като кимна към Джон, за да види той какво й е до главата.
В такива моменти, помисли си Джон, ми идва да й захапя устната до кръв.
— Да си карал някога такава кола, Джон?
— Не. Мога да карам само плимута на пашите, и то не много добре.
— От коя година е?
— Не знам точно. — Джон прекрасно знаеше, че моделът е от 1940. — Купили сме я след войната. С превключване на скорости. Тази е автоматична, нали?
— С автоматично превключване, карданно предаване, насочващи се фарове и какво ли не — поясни мистър Луц. — Кажи сега, не е ли странно, Джон? Ето на баща ти, образован човек… пък със стар плимут, а аз, дето не съм прочел повече от двайсет-трийсет книги в живота си… като че ли не е справедливо. — Той потупа бронята и се приведе, за да влезе в колата, но изведнъж се изправи и попита: — Искаш ли да покараш?
— Татко те пита нещо — каза Телма.
— Не знам дали ще мога — отвърна Джон.
— Много е лесно, много. Просто сядаш тук… хайде, закъсняваме.
Джон седна зад волана. Погледна през предното стъкло. Буикът беше по-широк от плимута; капакът изглеждаше огромен като кораб.
Мистър Луц го помоли да хване лостчето зад кормилото.
— Дърпаш го към себе си ей тъй… готово… и го вкарваш в един от тези жлебове. „П“ е за паркиране — тази почти не я употребявам. „Н“ е за нулева, като на вашата кола, „Х“ означава „ход“ — буташ го там и колата върши всичко вместо теб; в деветдесет и девет на сто от случаите караш на „ход“. „Б“ е бавна — за стръмен наклон, изкачване и спускане. И „З“ е… познай какво!
— Задна.
— Много, много добре, Теси, той е умно момче. Никога няма да си купи нова кола. И като ги събереш всичките заедно, ще ги запомниш подред с изречението „Пиши На Хари Без Закани“. Това го измислих, като учих най-голямата си дъщеря да кара.
— Пиши На Хари Без Закани — повтори Джон.
— Чудесно. Хайде сега да тръгваме.
В стомаха на Джон се надигна въздушен мехур.
— На каква скорост се потегляше? — попита той. Ала мистър Луц, изглежда, не го чу, защото само промърмори отново „Да тръгваме“ и забарабани с пръсти по командното табло. Пръстите му бяха дебели и квадратни, космати помежду ставите.
Телма се облегна на предната седалка. Бузата й почти допря ухото на Джон. Тя прошепна:
— Сложи го на „Х“.
Джон така и направи и потърси стартера.
— Как я пали? — попита той Телма.
— Не съм забелязала. В старата кола имаше един бутон, но тук не го виждам.
— Натисни педала — пропя мистър Луц, като гледаше право пред себе си и се усмихваше. — И напред. И на-а-пред!
— Настъпи газта — подсети го Телма.