Странноприемницата била дълга, но ниска постройка, пред която имало двуколка, а от съседния обор се чувало цвилене на коне.
Ковачът се приближил до един прозорец с отворени капаци и извикал приятеля си. Оттам, повдигнати на пръсти, двамата пътници виждали цялата гостна. На стол с облегалки до печката спял един мъж, който, ако се съдело по облеклото, подхождал да е коларят или дори собственикът на двуколката отвън. Жена и девойче седели и предели от другата страна на печката. На масата откъм стената пред чаша вино седял мъж, подпрял главата си с ръце така, че лицето му не се виждало. Но по дрехите му ковачът преценил, че навярно е знатен господин.
Още докато оглеждали стаята, отвътре залаяло куче. Мунтер, кучето на ковача, му отвърнало и една слугиня се показала на вратата, за да види кой е дошъл. Поканила пътниците вътре и им предложила вечеря и нощувка.
Те влезли, стоварили тежките вързопи, тоягите и шапките си в ъгъла на стаята и седнали при господина на масата. Поздравили го и когато той се понадигнал, видели, че е изискан млад човек, който мило отвърнал на поздрава им.
— Позакъснели сте — рекъл им. — Не ви ли беше страх да минавате през Шпесарт в такава тъмница? Ако бях аз, дори да ми оставаше и един час път, щях да предпочета да прибера конете си тук.
— Прав сте, господине! — отвърнал ковачът. Тропотът от копитата на хубав кон е музика в ушите на разбойническата сган и я привлича, макар и да е на един час път. Но ако бедни момчета като нас, на които по-скоро самите разбойници биха подарили по нещичко, минават през гората, те дори не биха се мръднали от мястото си.
— Това наистина е така — обадил се коларят, който, събуден от новодошлите, дошъл при тях на масата. — За какво да посегнат на бедняк? Но има случаи, в които просто от кръвожадност нападат и убиват сиромаси или пък ги принуждават да се присъединят към бандата им и да станат разбойници.
— Щом тези хора върлуват така из гората — отбелязал златарят, — тази къща едва ли ще може да ни защити. Ние сме само четирима, със слугата петима. Ако решат да ни нападнат десетина, какво можем да направим? А освен това — продължил шептейки той, — кой ни гарантира, че стопаните на кръчмата са честни хора?
— Що се отнася до това, можете да сте спокойни — отвърнал му коларят. — Познавам стопаните повече от десет години и никога не съм забелязвал у тях нещо нередно. Мъжът рядко си е вкъщи. Казват, че върти търговия с вино. Но госпожата е тиха жена, която не би сторила никому зло. Не, вие сте несправедлив спрямо нея, господине!
— И все пак — взел думата младият благородник — не бих отхвърлил напълно това, което казва господинът. Спомнете си слуховете за онези хора, които от един път изчезнали безследно в гората. Мнозина от тях възнамерявали да нощуват в тази странноприемница. Две, три седмици по-късно от тях все още нямало никаква вест и хората тръгнали да ги търсят. Разпитали и тук, но стопаните казали, че не били виждали никого. Струва ми се все пак подозрително.
— Знае ли човек?! — възкликнал ковачът. — Май щеше да е по-разумно, ако бяхме избрали да нощуваме под първото срещнато дърво, вместо да седим тук, между четирите стени, откъдето, ако решат да завардят вратата отвън и както прозорецът е с решетки, е невъзможно да се измъкнем.
Тези разговори накарали всички да се замислят. Съвсем не изглеждало невероятно стопаните на горската кръчма, по принуда или доброволно, да работят в съглашателство с разбойниците.
Нощта им се сторила опасна, защото знаели за случаи на нападнати и убити по време на сън пътници. Дори и при условие че животът им бил вън от опасност, повечето от гостите на горската странноприемница не били особено състоятелни, така че и един грабеж на част от имуществото им щял да ги засегне чувствително. Затова седели умърлушени край масата, вперили мрачни погледи в чашите си.
На младия господин му се щяло в този момент да препуска през открита долина, в която да се чувства сигурен; ковачът си мечтаел да го пазят дванайсетина от неговите яки другари, стиснали по една сопа в здравите си ръце; Феликс, златарят, се кахърял повече за бижутата на благодетелката си, отколкото за живота си. А коларят, като изпуснал замислено няколко кълба дим от лулата си, рекъл тихо:
— Господа! Нека не им позволяваме да ни нападнат поне докато спим. Що се отнася до мен, ако имам дружина, мога да остана буден през цялата нощ.
— Съгласен съм! — Аз също — възкликнали останалите. — Аз също не бих могъл да заспя — добавил младият господин.
— Е, тогава нека да правим нещо, което ще ни държи будни — рекъл коларят. — Мисля, че тъй като сме точно четирима, можем да поиграем на карти. Така няма да ни се приспи и и ще си запълним времето.