— Правя го главно заради дамите. Струва ми се, че те обичат да се докарват за вечеря.
Веднага се обърнах и го погледнах, но той вече влизаше в колата и ме подкани:
— Готов ли сте?
Взех куфара и го сложих отзад в ролса. После седнах отпред редом с господин Азис и потеглихме.
По време на пътуването разговаряхме свободно без определена тема. Той ми каза, че бизнесът му са килимите. Имал кантори в Бейрут и Дамаск. Каза, че прадедите му от векове се занимават с килимарство.
Споменах, че на пода в парижката ми спалня има дамаски килим от седемнайсети век.
— Не може да бъде! — възкликна той, като от вълнение насмалко да излезе от платното. — Значи е от коприна и вълна, с копринена основа? А фонът е от златни и сребърни нишки, нали?
— Да, точно така — потвърдих аз.
— Ах, скъпи приятелю! Бива ли да постилате такова нещо на пода?
— Докосват го само боси нозе — отвърнах аз.
Това го зарадва. Изглежда господин Азис обичаше килимите почти колкото аз обичах сините вази от типа синхуа.
Скоро завихме наляво, отклонихме се от покритото с чакъл и катран шосе и потеглихме по твърд, каменист път, пресичащ пустинята по посока на планината.
— Този път е моя собственост — каза господин Азис. — Дълъг е пет мили.
— И дори имате телефон — подхвърлих аз, понеже забелязах, че телеграфните стълбове се отклоняват от шосето и следват частния път.
Изведнъж ме порази странна мисъл.
Арабина на бензиностанцията… Той също имаше телефон…
Дали този факт не обясняваше случайната поява на господин Азис?
Нима беше възможно самотният ми домакин да си е измислил хитър начин за отвличане на пътуващи по тези места, та да си осигурява „цивилизованото“ общество за вечеря? Дали той всъщност не беше дал указания на Арабина при случай да поврежда колите на всички подходящи за тази цел хора, да не изпуска нито един човек? „Просто срязваш ремъка, Омар. После бързо ми се обаждаш по телефона. Но внимавай човекът да е почтен наглед и да има хубава кола. После аз ще прескоча насам да преценя дали си струва да го каня у дома…“
Разбира се, това беше абсурдно.
— Предполагам, че се чудите откъде накъде съм решил да живея на такова място…
— Да, малко ми е чудно.
— Всички се чудят.
— Всички, значи.
— Да.
„Аха — помислих си аз. — Значи всички…“
— Живея тук, защото изпитвам особена привързаност към пустинята — каза той. — Привлича ме по същия начин, по който морето привлича мореплавателя. Това вижда ли ви се странно?
— Не, ни най-малко.
Той замълча и дълбоко всмукна от цигарата. После каза:
— Това е едната причина. Но има и друга. Имате ли семейство, господин Корнилиъс?
— Не, за съжаление — предпазливо отговорих аз.
— А аз имам съпруга и дъщеря. И двете са много красиви, поне в моите очи. Дъщеря ми току-що навърши осемнайсет години. Изучи се в първокласно училище с пансион в Лондон и сега… — той сви рамене — … сега просто стои и чака да стане на възраст да се омъжи. Но този период на изчакване… Какво да предприеме един родител за красивата си дъщеря през това време? Не мога да я пусна в широкия свят, твърде привлекателна е. Когато я заведа в Бейрут, виждам как мъжете се събират като глутница вълци, готови да я разкъсат. Малко остава да полудея. Добре познавам мъжете, господин Корнилиъс. Известни са ми похватите им. Вярно е, разбира се, че не съм единственият баща в подобно затруднение. Но другите изглежда успяват да приемат нещата такива, каквито са. Те дават свобода на дъщерите си. Изгонват ги от дома и им обръщат гръб. А аз не мога да го сторя. Просто не мога да се примиря, че трябва да го сторя! Не съм съгласен тя да бъде мачкана от всеки Ахмед, Али и Хамил, който се появи. Да, това е втората причина, поради която живея в пустинята — искам още няколко години да предпазя прелестното си дете от дивите зверове. Изобщо нямате семейство, така ли, господин Корнилиъс?
— За съжаление нямам.
— О, искате да кажете, че никога не сте бил женен? — Той изглеждаше разочарован.
— Да. Не съм се женил.
Очаквах следващия неизбежен въпрос. Зададен ми беше след около минута.
— А изпитвал ли сте желание да се ожените и да имате деца?
Никой не пропускаше да ме попита това — просто като вариант на въпроса „В такъв случай да не сте хомосексуалист?“
— Случи ми се веднъж. Само веднъж.
— И какво стана?
— В живота ми има само една жена, господин Азис. И след като тя си отиде… — въздъхнах аз.
— Искате да кажете, че е починала?
Кимнах, все едно, че вълнението ми пречеше да говоря.
— Скъпи приятелю! Безкрайно съжалявам. Простете ми, че проявих любопитство.