Търсех скорпиона opisthophtalmus, който живее в дупки, затова не губих време да обръщам камъни. Оглеждах се само за дупки. Десет-петнайсет минути не открих нищо, а горещината взе да ми идва много, затова с неохота реших да се върна в колата. Тръгнах съвсем бавно назад, продължавайки да се взирам в краката си и тъкмо когато стигнах шосето и се канех да се кача на него, изведнъж на не повече от дванайсет инча от чакълената настилка, забелязах в пясъка дупка на скорпион.
Оставих кутията и сакчето на земята, след което извънредно предпазливо се заех да остъргвам пясъка около дупката. Това занимание винаги ми се е виждало вълнуващо. Наподобява търсене на съкровище — търсене на съкровище, придружено от необходимата доза опасност, за да заиграе кръвта ти. Колкото по-дълбоко копаех в пясъка, толкова по-силно усещах как тупти сърцето в гърдите ми.
И изведнъж… Тя се появи!
О, небеса, каква измама! Гигантски женски скорпион, тутакси забелязах, че не е opisthophtalmus, a pandinus — другият криещ се в дупки африкански скорпион. А в гърба му се бяха вкопчили — не вярвах на очите си! — и пълзяха по цялото му тяло едно, две, три, четири, пет… общо четиринайсет миниатюрни скорпиончета! Дължината на майката беше най-малко шест инча, а децата имаха размери на дребни куршуми за револвер. Скорпионката вече ме беше видяла (за първи път виждаше човешко същество) — щипците й широко се отвориха, опашката й въпросително се изви високо към гърба, готова да се забие. Грабнах сакчето бързо, пъхнах го под нея и загребах. Скорпионката се въртеше и гърчеше, удряше яростно напосоки с опашката си. Видях как голяма капка отрова пада през мрежата и попива в пясъка. Бързо преместих майката заедно с отрочетата в умъртвяващата кутия и затворих капака. После взех от колата етер и го налях вътре през покритата с марля дупчица в капака, докато тампонът добре се напои.
Какъв прекрасен екземпляр за моята колекция! Естествено, умрелите скорпиончета щяха да паднат от гърба на майката, но аз щях да ги залепя отново приблизително на същото място и да се превърна в горд собственик на огромен женски pandinus, на гърба с четиринайсет новородени! Бях безмерно щастлив. Вдигнах умъртвяващата кутия (усещах как обезумялата женска се мята вътре) и я прибрах в багажника заедно със сакчето и лопатката. После седнах в колата, запалих цигара и потеглих.
Колкото по-доволен съм, толкова по-бавно карам. Сега карах доста бавно и сигурно изгубих час, или повече, докато пристигна в Бир Рауд Салим — спирката по средата на пътя. Мястото беше извънредно непривлекателно. Отляво се виждаше една-единствена бензинова помпа и дървена барака. Отдясно имаше още три бараки, всяка с размерите на покрит градински цветарник и всичко бе заобиколено от пустинята. Не се мяркаше жива душа. Часовникът показваше два без двайсет, а температурата в колата беше 106°1.
Толкова глупаво се получи с осигуряването на преварената вода, преди да тръгна от Исмаилия, че съвсем забравих да напълня резервоара с бензин и сега стрелката сочеше, че са останали към два галона. Колкото и да съм пестелив — все едно, трябваше да заредя. Спрях до помпата и зачаках. Не се появи никой. Реших да свирна и четирите съответно настроени клаксона на моята магонда изпратиха прекрасния си вик „Son gia mille e tre!“ в пустинята. Никой не се появи. Отново натиснах пеещите клаксони.
Музикалната фраза на Моцарт звучеше величествено сред този декор, но отново никой не се появи. Изглежда обитателите на Бир Рауд Салим не даваха пукната пара за моя приятел Дон Жуан и 1003-те жени, дефлорирани от него в Испания.
Накрая, след като бях натиснал клаксоните не по-малко от шест пъти, вратата на бараката зад бензиновата помпа се отвори и на прага се появи висок мъж, който си закопчаваше копчетата с две ръце. Никак не бързаше и погледна колата чак когато свърши. Погледнах го в отговор през отворения прозорец. Видях как прави първата си крачка в моята посока… Пристъпваше бавно, много бавно. После направи втората си крачка…
„Господи! — веднага си помислих аз. — Спирохетите са го пипнали!“
Мъжът се движеше бавно с клатушкаща се походка и отпуснати крайници, вдигайки високо крака като болен от локомоторна атаксия. При всяка крачка вдигаше високо единия си крак, а после със сила го спускаше на земята, сякаш стъпкваше опасно насекомо.
Помислих си, че ще е най-добре да се махна оттам. Най-добре щеше да е, ако запалех мотора и потеглех накъдето ми видят очите, преди мъжът да е стигнал до мене. Но знаех, че не мога. На всяка цена трябваше да налея бензин. Седях в колата, втренчил поглед в ужасното създание, което мъчително се тътреше през пясъка. Сигурно от години страдаше от тази отвратителна болест, иначе не би стигнал до атаксия. Професионалните среди я наричат Tabes dorsalis, а патологията се изразява в това, че жертвата получава дегенеративни промени в долните сегменти на гръбначния стълб. Само че, мили мои врагове и мили мои приятели, всъщност нещата стоят много по-зле: сифилитичните токсини бавно и безжалостно унищожават нервните влакна в тялото.