Виждам и чувам окуражителни знаци, сякаш са първите зелени пролетни филизи.
Повече хеликоптери във въздуха.
Джипове на Националната гвардия.
Коли на щатската полиция и на нюорлиънската полиция с надути сирени.
Долавям и плоското, остро пук! на пушки в далечината, откъм по-високите етажи на сградите.
Не бързият картечен откос на автомати, а звукът от внимателно прицелена пушка-помпа 308 калибър — оръжието, което използват снайперистите от тактическия отряд.
Това значи, че съобщението ми за агент Морган е стигнало където трябва и добрите, които вече могат да разпознаят лошите, са ги погнали един по един, въпреки предпазните жилетки.
Най-сетне стигам ъгъла с Биенвил Стрийт.
Виждам „Готвачът убиец“ паркиран точно там, където го видях за последно.
Развиквам се:
— Ванеса? Марлийн? Върнах се! Добре ли сте?
Никакъв отговор.
Продължавам да тичам към караваната… и виждам, че е затворена отвсякъде.
Прозорците за сервиране са преградени, металната решетка е спусната и заключена. Чувам ръмженето на генератора, който ми подсказва, че или се крият вътре… или са избягали, без да имат време да го спрат.
Започвам да удрям силно по караваната, а звукът от приближаващи сирени става все по-пронизителен.
— Марлийн? — викам. — Ванеса?
Пак никакъв отговор.
Заобикалям към задната част, а над главата ми прелита един „Блек Хоук“.
Задните врати на караваната също са затворени и заключени. А аз, разбира се, си оставих ключовете вътре.
Единственото, което мога да направя, е да удрям по вратите. Трескаво. Отчаяно. Нетърпеливо.
— Ванеса, Марлийн, отворете! Кейлъб е! Моля ви!
След още няколко болезнени, безплодни секунди се оглеждам трескаво. Хрумва ми да стрелям по ключалката, но този номер се получава само в Холивуд. В реалността най-вероятно няма да проработи, а рикошетът или ще ме рани, или ще ме убие.
Виждам нещо.
Част от съборена метална полицейска барикада. Издърпвам парче метал с формата на тръба, дълго около шейсет сантиметра, и се връщам зад караваната.
Започвам да удрям дръжката.
Отново и отново. С всички сили и пълна концентрация.
Отнема ми цели деветдесет секунди, но дръжката най-сетне се счупва.
Дръпвам я и отварям вратите.
— Ванеса, Марлийн, тук ли…
Вътрешността на караваната се разтърсва от изстрел.
Една едра сачма профучава над главата ми. Пропуска ме на сантиметри.
Изкрещявам и залягам, после надниквам през сивия облак барутен дим.
Заедно са, на пода в другия край на караваната. Марлийн размахва пушка — пушка, която познавам и тя преди години настоя да скрием зад фризера „за всеки случай“. Аз й казах, че идеята е глупава и опасна. Забраних съхраняването на каквито и да било оръжия в караваната. Слава богу, че не ме е послушала.
— Изкара ни ангелите, Кейлъб! — провиква се тя. — Дявол да го вземе, добре ли си?
Пристъпвам бавно напред и оглеждам щетите, нанесени от сачмите.
— Сериозно, Марлийн, знам, че и преди си заплашвала да ме убиеш, но…
Тя помръква, а аз добавям:
— Честно, добре съм. Но не ме ли чухте да викам и да удрям по караваната?
Те стават от пода, Марлийн демонстративно прибира пушката и отвръща:
— Чухме нещо, но решихме, че е някой луд.
Ванеса се усмихва.
— Май сме познали, а?
Аз избухвам в смях. Те също започват да се смеят. Неконтролируемо.
Смехът ни преминава в сълзи на радост и облекчение, когато отивам при тези забележителни жени. Прегръщам ги и двете и ги притискам силно до себе си.
Не говорим. Само дишаме тежко. Залива ни облекчение.
Заедно сме. Живи.
Глава 86
Тази вечер залезът е сърцераздирателно красив, въпреки че го виждаме само през процепа на открехнатите прозорци. Небето е пламнало в наситено, пищно алено.
Подходящ край на деня.
Най-кървавият ден в историята на Ню Орлиънс от войната през 1812[20] година насам, макар да имам чувството, че можеше да бъде много, много по-зле.
Тримата с Ванеса и Марлийн оставаме в караваната, въпреки че вътре все още мирише силно на барут от изстрела, който за малко не ми отнесе главата. Наблизо още вият сирени, а над главите ни кръжат военни хеликоптери, докато аз отчаяно се опитвам да се свържа с Кънингам и с горещата линия на ФБР, за да им кажа за Били.
Никое от обажданията ми не стига до адресата. Успявам да оставя три съобщения в гласовата поща на Кънингам, но той не се обажда.
Накрая Ванеса казва:
20
Британско-американската война, продължила от 1812 до 1815 г. Щатите извоюват ключовата победа в битката за Ню Орлиънс. — Бел. прев.