Брусар отново се обажда:
— Поднасяш ме. Аз… аз щях да го направя, обаче онези от платформата ми скочиха. Такъв беше планът. Просто не успях да го изпълня.
Пресягам се за папката и я дръпвам бавно към себе си.
— Реджи, нали знаеш онази приказка за плановете? Че карат Господ да се смее. Планове, казваш. Е, какво планира за сестра си Грейс и дъщеря й Мелиса?
Той замръзва, вперил поглед в папката.
— Да не си посмял — почти прошепва. — Да не си посмял.
Аз бавно поклащам глава.
— Предупредил си ги, нали? Казал си им да стоят далече от Френския квартал днес. Да не ходят на парадите. Да си стоят вкъщи. Но нали знаеш какви са децата… не слушат. Обещават ти едно, а после се измъкват навън и се надяват да не ги хванат. Но понякога ги хващат…
Отварям папката и я завъртам така, че Реджи да може да види какво има вътре: цветна полицейска снимка на тясна улица, пълна с боклуци — мъниста, цветя, празни бутилки, а на преден план — малка фигурка, покрита с жълто одеяло и множество жълти триъгълници с числа за маркиране на улики, пръснати около нея.
Брусар не продумва, но простенва тихо, отчаяно. Затварям папката.
— Били те е използвал — казвам. — Използвал е и теб, и останалите, а ние се опитваме да го намерим, Реджи. Преди да успее да използва някой друг. Преди да избие и други… като племенницата ти.
Още стонове.
— Реджи, къде е той?
Стонове.
— Реджи… моля те… помогни ни. Къде е той?
По бузите му се търкалят сълзи, той поклаща глава и отронва:
— Не знам. Не знам, честна дума…
— Реджи, полицията — съзнателно не споменавам ФБР — претърси ресторантите му, склада, дома му… Трябва да има къде другаде да се скрие. Нали така? Трябва да има място, за което не знаят.
Той кима.
— Мелиса… Мелиса…
Протягам ръка и докосвам леко неговата.
— За Мелиса е твърде късно. Съжалявам, Реджи. Но можеш да помогнеш да спасим други. Ти не си наранил никого, просто си се замесил в кашата… Сега имаш шанс да оправиш нещата.
Той се разхлипва, но съумява да каже:
— Има едно място… до Шрийвпорт… Някакъв ловен комплекс… Там се упражнявахме… Там планирахме…
— В Боужър, нали? — уточнявам. Сещам се как Били ми разказа, че преди година водил Дейвид на лов в Боужър.
Лукаво копеле, мисля си. Да ме насочи към братовчед си…
Брусар кимва.
— Били се беше настанил там, в едно бунгало… През нощта ни обясняваше какво трябва да направим, за да спасим Ню Орлиънс…
Той свежда глава.
— О, мили боже, моля те, прости ми.
Аз ставам и излизам с папката под ръка.
Глава 90
Помещението до стаята за разпити е доста по-претъпкано, отколкото беше, когато излязох от него, но Кънингам е първото познато лице, което виждам. Мушвам му папката в ръцете.
Питам го:
— Момиченцето още ли не е идентифицирано?
Изражението му подсказва, че се бори със силни емоции.
— Още не, но ще открием семейството й… Божичко, Кейлъб.
— Бог го нямаше в онази стая — казвам. — Но имаше много вина. Само се надявам семейството й да ни прости за онова, което й причинихме, да използваме така тялото й. Чу ли го какво каза за ловния комплекс?
Друг глас се обажда:
— Чух го, намерих го, сега се готвим да го ударим.
Отново пламвам от гняв и омраза, когато виждам специален агент Морган да си проправя път през блъсканицата.
— Чакай малко — спирам го. — Трябваше да знаете за ловния комплекс в Боужър. Мислех, че вие, клоуни такива, сте претърсили всичките му имоти.
Морган изглежда ядосан. Голяма работа. Той казва:
— Заблудиха ни. Онова място не беше споменато в последния списък с недвижима собственост… Преди три години дарил земята и сградите на някакво природозащитническо дружество. Беше грешка.
Кънингам застава до мен, сякаш да се погрижи да не замахна срещу арогантния федерален агент.
— Да, по грешките сте направо експерти — натъртвам. — И грешки правите, и хора допускате да умират… Кога тръгваме?
— Ние? — пита Морган, все така ядосан. — Какво имаш предвид с това „ние“?
— Не ме баламосвай — предупреждавам аз. Повишавам тон и всички в препълненото с хора помещение поглеждат към мен. — Ако ще удряте комплекса, идвам и аз.
Морган свива устни и казва:
— Началник Кънингам?