От полицията се опитаха да ме прецакат, от ФБР не искаха да ме чуят… да вървят всички по дяволите.
И тогава се сещам за нещо, което ме спасява.
Ванеса.
Тя и Марлийн… двете са на „Феър Граундс“.
Точно сега.
Заедно с десетки хиляди други.
Изсъсквам през зъби:
— Стегни се, Руни. Мърдай.
Надигам се от пода, дишайки тежко, и се строполявам на дивана, където е паднало тялото на Емили.
Разтварям с усилие якето и ризата си, разкопчавам я и виждам…
Бронежилетката, която облякох. Щом върши работа на терористите, ще свърши работа и на мен.
Потърквам дълбоката следа от куршума — най-вероятно „Магнум“.357 — и установявам, че имам счупени кости, натъртвания и може би дори строшена гръдна кост.
Поемам си дъх и почти губя съзнание от болка. Никак не ми допада, че счупеното ребро от побоя, който ми нанесе Тай Грант, още не е зараснало.
Боже!
На крака съм.
Свеждам поглед.
Ето.
Вземам си пистолета и за малко не губя съзнание отново.
Запрепъвам се към вратата като някой от многото пияници, които съм виждал през живота си да вървят щастливо на зигзаг по улиците на Ню Орлиънс.
Навън.
Аудито е изчезнало.
Моята импала е там.
Слизам по стълбите и едва не падам. Приближавам колата си.
Чувам далечния звук на запален двигател, поглеждам натам и в далечината забелязвам две други конюшни и миниатюрния силует на аудито, което спира пред тях.
Ето.
Заставам до колата ми.
Поемам си дъх.
Посягам за ключовете в джоба ми.
Няма ключове.
Другият джоб.
И там няма ключове.
По дяволите!
И сега какво?
Третата конюшня е наблизо.
Примигвам.
Сега е далече.
Отправям се натам със залитане, принуждавайки краката си да се движат, забавям дишането си и острите като пронизвания с нож болки в дробовете ми се разреждат. Когато влизам в конюшнята и миризмата и звуците на животните ме обгръщат, ми става малко по-добре.
Съвсем малко.
Няколко коне проточват глави и ме разглеждат с конско любопитство. От филмите и сериалите знам, че това е моментът, в който героят елегантно скача на някой от красивите жребци и препуска напред, за да спаси жертвите.
Не и този герой.
До стената са паркирани три АТВ-та, а над тях, на табло с куки, висят ключове.
След по-малко от минута яхвам черно, изпръскано с кал АТВ и карам през поляните с надеждата, че не съм закъснял. Миналия път, когато дойдох, тук беше пълно с работници, но днес е пусто — дали Емили е дала почивен ден на всички, за да отидат на възпоменателната церемония?
Отпред в далечината виждам двата пилона, които ми направиха впечатление и при предишното посещение, но днес те не са празни.
Сега от тях се веят оранжеви ветропоказатели — онези, които показват на пилотите накъде духа вятърът.
Неравностите по пътя отново и отново ми причиняват разкъсващи бодежи в гърдите.
Аз стискам зъби и после отново и отново крещя от болка.
Пред мен вратите на двете ниски сгради започват да се плъзгат настрани.
Показват се самолети, двигателите им боботят с дяволска мощ, перките се въртят. Излиза един, втори, трети и последният, четвъртият.
По два от всяка конюшня.
Господи, пак ще се проваля.
Глава 97
Четирите едномоторни самолета — изглеждат като „Чесна“ 172 — се подреждат един зад друг като на някакъв кошмарен парад, готови да обсипят земята със смърт и разруха в мига, в който се издигнат в небето.
Всеки самолет има по два метални цилиндъра под крилата и съм сигурен, че пилотските кабини и багажните отделения също са заредени с експлозиви, шрапнели и кой знае какви химически оръжия… Боже, може да са пълни с какви ли не средства за убийството и осакатяването на възможно най-много хора.
В ума ми отекват думите на Кънингам:
… работата е там, че онези копелета, терористите, винаги са на една крачка пред нас и могат да превърнат в оръжие и най-невинното нещо.
Като например частните самолети.
Едномоторни чесни и пайпър къбове.
Кой би си го помислил?
На кого изобщо би му минало през ума?
Кой би сътворил подобен план?
Били Нийдъм, ето кой.
Ускорявам напред, карам паралелно на четирите самолета и усещам искрица надежда. Те се движат бавно, за да заемат позиция за излитане, и засега успявам да поддържам прилична скорост, без да изоставам.
Гледам напред и виждам, че тревата е с различен цвят на едно място, което изглежда… правоъгълно. Точно натам са се насочили. Това е самоделната писта. От нея ще излетят. В ума ми всичко се подрежда: чесните ще излетят една след друга, ще поддържат ниска височина, за да не ги засекат, и ще се насочат към „Феър Граундс“ откъм север, юг, изток и запад, и…