Ще се врежат в пищящите, тичащи тълпи хора.
Остри метални крила.
Въртящи се перки, които ще превърнат церемонията в кланица.
Експлозии, разкъсващи на парчета някога приятния хиподрум.
Шрапнел, полетял към хората, врязващ се в тълпите, осакатяващ, режещ, късащ плът, а после взривове от пламъци и дим…
Иде ми да повърна от болката в гърдите и от непоклатимата увереност какво ще се случи след малко.
Усещам промяна в терена, когато навлизам в пистата и се откъсвам напред, по-далече от най-близкия самолет.
Ще заложа на една-едничка карта.
Ей богу, ще заложа на една карта и своя живот, и този на Ню Орлиънс.
Ще заложа, че един град е способен да съществува и да расте между блатата и мангровите гори, че в него могат да живеят и процъфтяват хора от всички класи и съсловия.
Ванеса, мисля си.
Ванеса.
Най-сетне откъснала се от съпруга си, измъчвал я с години, най-сетне открила нов живот, нова любов, щастие след толкова време…
И да умре след няколко минути?
Не!
Завъртам АТВ-то и заставам с лице към самолетите.
Един след друг, после третият…
Водещият самолет ускорява.
Движи се към мен.
Аз натискам газта с всички сили и се понасям напред по затревената писта.
Прицелил съм се в перката.
Ускорявам.
Разстоянието помежду ни се скъсява.
Перката му е размазано петно. Месната подскача на трите си колесника.
Подскача.
Започва да набира височина.
Започва да се отделя от земята.
А след нея идват още три самолета.
Навеждам се рязко напред с надеждата, че ако опра главата и торса си върху АТВ-то, ще намаля съпротивлението на въздуха и ще си спечеля още малко скорост — само това ми трябва, малко по-висока скорост…
Скачам от АТВ-то и надавам вик от болка, щом се стоварвам на земята, но се насилвам да видя какво ще стане след това, сякаш гледам филм на забавен кадър и…
АТВ-то продължава с ръмжене напред, право към въртящата се перка и…
Пропуска.
Минава под крилото, без да удари самолета и…
— Не! — изкрещявам, а АТВ-то, останало без шофьор, брулено от въздушната струя на перката, се преобръща веднъж, втори път и се блъсва в хоризонталните стабилизатори на опашката на самолета.
Първата „Месна“ прави остър завой и носът й се накланя към земята. Перката заорава в тревата, самолетът се накланя и…
Втората „Месна“ се блъсва в първата.
Третата прави рязък завой, но не успява да отбие навреме и се врязва във втория самолет.
Четвъртият самолет се опитва да избегне верижната катастрофа, плетеницата от крила, колесници, фюзелажи и чупещи се перки и се издига над земята, но в следващия момент една оглушителна, адска експлозия го пръсва на парчета.
Глава 98
Изчаквам няколко минути, преди да се изправя, след което с куцане и олюляване си проправям път до пръснатите по земята, все още горящи отломки от самолети. Когато приближавам, в носа ме удря вонята на керосин и разбирам, че съм бил прав: и четирите самолета са носили химикали — средство, с което да изгорят ранените оцелели след атаката на „Феър Граундс“.
После виждам шрапнела, болтовете и пироните, разпилени из цялата писта, готови да…
Готови да…
Спирам, навеждам се и започвам да повръщам… като новак, току-що постъпил в полицията, който е видял първия си труп.
Сетне се изправям и отново тръгвам напред. Искам да видя мъртвия Били и загиналите му съучастници. Разбирам как Били би могъл да замисли и изпълни подобен план заради извратените си разсъждения и фантазии, но кого е успял да убеди да му помогне? Кои са съучастниците? И по-важното… имат ли съюзници някъде в града, които са в готовност, да пази Господ, за трета атака?
Стигам до смачканата кабина на една от чесните и се навеждам да погледна през строшеното предно стъкло към огънатата седалка, счупената конзола с уреди и…
Вътре няма никого.
Никого!
Има контролни уреди, лаптоп и съсипан механизъм от кабели и лостове. Тогава разбирам.
Нямало е да бъде самоубийствена мисия.
Щяло е да бъде само убийствена мисия — чесните са били превърнати в огромни дронове, пълни с оръжия.
Нищо чудно, че на един от хангарите имаше висока радиоантена.
Така са ги контролирали.