— Пусни чантата, падни на колене и…
Усещам рязък, остър удар в тила и падам напред.
Изсумтявам, когато главата ми удря пода на гаража, а после пак изсумтявам, когато втори удар се стоварва отдясно върху ребрата ми. Чувам хрущене и болката нахлува, пронизваща и гореща, и ме лишава от въздух.
Претъркулвам се настрани, стенейки в агония, и вдигам поглед. Зрението ми е замъглено, но успявам да различа три фигури, надвесени над мен.
„Войниците от Франклин Авеню“, Дори на оскъдната светлина в гаража се вижда, че и тримата носят по нещо жълто. Единият държи метална бухалка за бейзбол: Тай Грант.
— Вдигни ръце, да ги виждам — имитира ме той. — Мамка ти, Руни, на всеки бандит ли говориш така, преди да го застреляш? И на брат ми ли каза същото?
Той отново замахва към мен, цели се в главата. Аз трепвам и инстинктивно блокирам удара с лявата си ръка… която моментално се схваща от сблъсъка.
— Господи, Тай! — изкрещявам. — Луд ли си? Смяташ да убиеш ченге във Френския квартал насред Карнавала?
Тай избухва в смях, подсмърква, набира порция слюнка и сополи и я изплюва право в лицето ми.
— Няма да те убия — изрича той с усмивка. — Но и ти вече не си ченге.
Удря ме зверски за последен път в незащитения корем. След това кимва на приятелчетата си и четиримата, включително мнимият крадец на чанти, изчезват.
Докато ги гледам как се спускат по рампата и излизат на улицата, болката ми достига връхната си точка и после отслабва, защото изгубвам съзнание.
Глава 11
— Празнуваме ли нещо тази вечер, мосю, мадам? — пита гласът.
Седнал съм на маса с колосана бяла покривка и спретнато наредени чинии, сребърни прибори и чаши. Марлийн се е настанила до мен и сега се обръща към префърцунения главен сервитьор, чиято глава е кръгла и гола като билярдна топка, и му отправя палава усмивка.
— Може и така да се каже — подема тя. Сарказмът в гласа й сякаш е пропит със сироп. — Бившият ми съпруг оцеля, след като преди три дни го подмамиха в една тъмна сграда и го пребиха свирепо. Но пък, ако не беше оцелял, сигурно в момента щях да се наливам с шампанско и да танцувам по монокини на някой бар в Канкун.
Скованият от учтивост домакин успява да си докара неловка усмивка и отстъпва крачка назад, сякаш го е страх да не се зарази от лудостта, от която видимо страда бившата ми жена.
— Bon[6]— отвръща той със стиснати устни. — В такъв случай ще пратя сомелиера, за да ви представи винения ни лист.
Щом клетникът се отдалечава достатъчно, че да не може да ни чуе, аз казвам:
— За бога, Map, ужасна си, да знаеш.
Тя се усмихва.
— Още ли не си го разбрал?
— А, разбрах го — възразявам. — Но се радвам, че успяваш да намериш хумористична нотка в страданията ми.
— Твоите страдания ли? — натъртва тя. Усмивката й трепва, а гласът й се извисява. — Кой стоя до леглото ти в спешното цяла нощ? Кой ти готвеше? Кой ти увиваше бинтовете с кухненско фолио, за да можеш да си вземеш душ? Кой кълцаше и режеше продукти и сам-сама пое четирите смени с караваната? И всичко това само защото на теб ти се прииска да се правиш на герой.
Коремът ми сякаш се пълни с живи въглени, докато гласът й става все по-пронизителен с всяко следващо изречение, докато гневът й расте, разочарованието й от мен се засилва и всичко води до все същия извод, до който достигнахме преди години: ние двамата не сме създадени да бъдем съпруг и съпруга.
— Не си играех — изтъквам. — От четиринайсет години съм полицай. В кръвта ми е. Винаги ще бъде. И когато видя човек в опасна ситуация, ще реагирам.
— О, моля те — протестира тя. — Не ми ги приказвай тези, че винаги ще бъдеш герой. Виж какво ти причини управлението. Защо ти е да си рискуваш живота? Следващия път се обади на 911, става ли?
Изтръсквам две таблетки тиленол на бялата покривка и ги глътвам с малко газирана вода. Марлийн има право, но аз нямам намерение да подхващам темата точно тук и сега. В миналото ни има твърде много стари спорове, които е най-добре да си останат там.
Вместо това казвам:
— Тази вечер изглеждаш особено красива. Отдавна не съм те виждал без работно облекло. Ако не те познавах, може би щях да си падна по теб.
Настроението на Марлийн се подобрява и усмивката й се връща. Не я лъжа. Тази вечер тя е укротила обичайно рошавите си къдрици в гладка, небрежна прическа. Гримирала се е старателно, на клепачите й има яркозелени сенки. Освен това е облечена в стилна МЧР — малка черна рокля, подчертаваща формите й.