Което е съвсем уместно, тъй като сме на много стилно място: „ЛБД“.
Така се казва този лъскав, нов, креолско-азиатски фюжън ресторант в Гардън Дистрикт, собственост на нашумелия ресторантьор от Маями Лукас Брайън Дод. Когато чул за лекото ми спречкване в гаража — както и хиляди други жители на Ню Орлиънс, прочели броя на „Таймс Пикаюн“ на следващия ден или гледали сутрешните новини по който и да е от четирите местни канала, — той ми се обади и ме покани да посетя заедно с Марлийн прочутия му ресторант за негова сметка.
Изглежда, е преценил, че на едно бивше ченге с почти счупено ребро, натъртен далак, смазана ръка и леко мозъчно сътресение ще му дойде добре вечеря от четири блюда.
Естествено.
Освен това настоя да се съглася, което е типично за прочутите ресторантьори от типа на Лукас Дод. Като всеки друг собственик на заведение от висока класа в Голямото спокойствие, той и останалите обичат да поръсват салоните си с филмови звезди, известни спортисти и всякакви мимолетни знаменитости, за да си осигурят място в медиите и да продължат да поддържат интереса към въпросното заведение.
Ето защо накрая склоних, което ми даде възможността да си облека елегантен костюм, да си сложа вратовръзка и да изведа бизнеспартньорката си на вечеря. Казах си: защо пък не?
Марлийн вижда как глътвам тиленола и пита:
— Да ти се намира един излишен за изстрадалата дама?
— Дявол го взел, съжалявам, но нямам — отвръщам. — От какво страдаш, Map?
Тя отпива от чашата си с вода.
— Ами, знаеш как е. По цял ден на крак, размахваш ръце напред-назад, режеш и кълцаш. В някои дни не ти прави впечатление, но в други се усеща.
Протягам длан и я слагам върху нейната. Забелязвам мускулестите й ръце, белязани с точици от изгаряния от нагорещената мазнина. Част от бляскавата работа в прочута каравана за бързо хранене.
— Освен това болките са много по-силни, когато се налага да работиш сама, защото партньорът ти лежи пребит в медицинския център „Тюлейн“ — добавям аз.
Преди Марлийн да успее да отговори, зад нас се чува мъжки глас, уверен и равен:
— А, господин Руни и госпожица Дипиетра. Толкова се радвам, че ни посетихте. Надявам се, че се чувствате по-добре.
Дод е нисък мъж на около четиресет и пет години. Прошарената му коса е зализана назад и стои като шлем. Облечен е в светлосиньо дизайнерско спортно сако, под което носи евтина бяла тениска. Кожата му с неизличим тен изглежда едновременно сияйна и преждевременно набръчкана.
— Да, определено, благодаря — казвам аз и стисвам коприненомеката му ръка. Дод може и да е преуспял ресторантьор, но веднага се разбира, че не е работил и ден в истинска кухня. — Благодарим за поканата. Нямам търпение да опитаме всичко, което ще ни предложите. Умирам от глад.
— В такъв случай ще предам веднага да ви сервират — обещава той и леко докосва лявото ми рамо. — Има ли вече арестувани за бруталното нападение?
— Да — отвръщам. — Полицията хвана един от тях.
И то Тай Грант. От болничното си легло съобщих името му на ченгето, което записа разказа ми за случилото се и очевидно не се чувстваше удобно в мое присъствие.
— Другите двама още са на свобода. Сигурен съм, че ще спипат и тях.
— Е, това е чудесно. Обзалагам се, че ще ги заловят. А сега ме извинете.
Той се отдалечава в посока към кухнята, която заема част от салона, и не след дълго чувам гласа му, висок и нетърпелив. След по-малко от минута няколко изтормозени сервитьори се понасят към нас с подноси на ръце.
Признавам си, че изпитвах съмнения как ще се съчетае южняшката кухня с тази на Далечния изток, но си признавам и че в „ЛБД“ се справят успешно. Предястието ни се състои от яйчено руло със запържени на тиган скариди по креолски, едновременно хрупкаво и сочно. Първото основно ястие е рак на скара с пикантна глазура, поръсен с ароматен сечуански черен пипер. Следва рачешко етуфе с къри по тайландски — гъсто, ароматно ястие, сервирано върху легло от жасминов ориз. Накрая идва време за десерта, който е топъл, лепкав хлебен пудинг, напоен с подсладено саке и увенчан с топка сладолед с вкус на зелен чай.
Тъкмо съм преглътнал последната хапка, когато Дод изниква до масата ни в компанията на мъж с козя брадичка, черни панталони и бяла риза и с камера „Никон“.
— Имаш ли нещо против да се снимаме заедно, Кейлъб? Ще окачим снимката във фоайето.
Марлийн се изплезва, а аз отвръщам неохотно:
— Разбира се, нямам нищо против.
Той си дръпва стол, сяда до мен и след няколко ярки светкавици от „Никона“ се навежда и пита: