— Знам, че се смяташ за несъкрушим, но в момента имаш цицини, синини, болки и бинтована ръка. Току-що излезе от болницата. И малкото мозък, с който разполагаш, беше на косъм да свърши размазан по земята от някакви си бандити.
— Марлийн…
— Нямам нищо против, че не си във върхова форма, но ако тази вечер започнеш да готвиш, ще бъдеш небрежен, ще допускаш грешки и ще изпускаш неща. Което значи, че ти и само ти ще разочароваш клиентите ни. И ще навредиш на бизнеса. Няма да допусна това да се случи. Ето защо, неземни красавецо, единственото, което ще направиш сега, ще е да ме откараш вкъщи, след което ще закараш собствения си жалък, натъртен задник у вас и ще се наспиш. Ще се видим утре в караваната.
Пътят пред мен се разчиства и аз поклащам глава. Не ми е приятно да го призная, но бившата ми жена е права.
Потеглям по Сейнт Чарлс Авеню, но някакъв силен тътен привлича вниманието ми.
Рязко натискам спирачки и подавам глава през прозореца, след което поглеждам нагоре.
Ето ги.
Един, после още един „Блек Хоук“ — военни хеликоптери.
Летят над нас, ниско над земята, и тъкмо минават над Гардън Дистрикт.
Марлийн също ги наблюдава.
— Полицейски ли са?
Прибирам глава обратно. Зад мен някой нетърпеливо натиска клаксона.
— Не — отвръщам. — Нюорлиънската полиция няма хеликоптери, а щатските полицаи използват „Бел“. Тези са „Блек Хоук“. Или са на Националната гвардия, или на армията.
Свивам наляво и мисля за онова, което ми казаха онези спецполицаи.
Някой се е стреснал от нещо.
— Сигурно е някакво учение, а? — пита Марлийн.
— Сигурно — съгласявам се, макар дълбоко в себе си да знам, че това не е учение и че в моя Град на полумесеца се е появила неприятност, която е изплашила и местните полицаи, и военните.
А аз не мога да направя абсолютно нищо по въпроса.
Глава 14
В нощта след чревоугодническата ни вечеря, придружена от аматьорски кеч мач в „ЛБД“, двамата с Марлийн паркираме караваната на ъгъла на Орлиънс Авеню и Салсидо Стрийт, точно в сърцето на „Баю Сейнт Джон“ — зелен, спокоен жилищен район далеч от глъчката на Френския квартал. Понеже не разполагахме с много време да подготвим продуктите си и ще се наложи да се погрижа за повечето от тях в движение, се надявам тази смяна да не е от тежките.
Де такъв късмет.
Петнайсет минути, след като отваряме, опашката се е проточила до следващия ъгъл. След трийсет минути вече се е извила зад него. Нарочно не съм споделил местонахождението ни за вечерта в профилите на „Готвачът убиец“ в социалните мрежи, чиито последователи надхвърлят двеста хиляди души, но е трябвало да се сетя, че слухът ще се разпространи от уста на уста. Не че се оплаквам. Когато човек върти бизнес, популярността е от проблемите, които е добре да имаш.
Освен това е изтощителен проблем.
А понякога може да стане дори опасно.
Докато привършвам две поръчки, Марлийн идва при мен и казва:
— Май на опашката са се наредили трима от приятелите ти.
— Така ли? — питам доволно. Откакто напуснах полицията — дявол го взел, дори след побоя преди четири нощи, — не съм чул и една дума от бившите си колеги, нито една. Осъзнавам, че заради особеностите и духа на времето и политиката никой не би искал да го видят с човек, обвинен в убийството на „невинен“ гражданин, но въпреки това ми е самотно.
Избърсвам ръце в престилката си, пристъпвам настрани, поглеждам през прозореца за сервиране към дългата опашка клиенти и се опитвам да открия кой детектив или редови полицай — а може би дори началник Кънингам — е дошъл да ме види, но не съзирам познато лице.
Онова, което забелязвам, са трима мъже в жълти долнища на анцуг и суитшърти, които се взират право в мен с погледи, изпълнени с омраза.
Връщам се пред печката и плъзвам готовата храна към прозореца.
— Готово!
Вечерта напредва. Когато тримата от бандата се приближават, докато доволните клиенти се отдалечават с ястията си, Марлийн пита:
— Какво ще правиш?
— Може да им се изплюя в храната — казвам, — но какъвто ми е късметът, ще се окаже, че на опашката има санитарен инспектор.
— Кейлъб, не е ли време да се обадиш по телефона?
Пак се обръщам към печката.
— И да докладвам за какво? Че на опашката стоят трима мъже, облечени в жълто? Тези типове не бяха в отряда на Тай и бухалката му.
— Хубаво — отсича тя и започва да рови из джобовете си. Изважда телефона си и го слага на един рафт между купчините картонени кутии за сервиране.
— Ако някой от тези мръсници дори само повиши глас, ще се обадя на 911.