Той поклаща глава с възмущение и ужас, а аз съм толкова ядосан, че бих могъл да пробия дупка в караваната си с юмрук.
— След като агентът и екипът му се изнесоха — продължава той, — думата взе старши полицейски офицер Фонтейн. Всички, и наистина имам предвид всички, си помислихме, че ще ни заяви да пратим федералните по дяволите, че трябва да спасим града си и да направим каквото е необходимо за целта. Вместо това проклетият гъзолизец ни повтори заповедите на Морган. Представяш си каква беше реакцията… Той обаче отказа да ни каже каквото и да било повече. Дори заплаши, че който не следва дословно нарежданията на Морган, ще бъде уволнен на мига. Без предупреждение.
Отвратен съм, но не и изненадан.
— Е, да, от гледната точка на Фонтейн сигурно е логично — отбелязвам. — Ако следва нарежданията на ФБР и нищо не се случи, си спечелва добро име в Бюрото. А ако нещо все пак се случи, е, неговите ръце са чисти. Как би могло нашето малко управление да надвие големите лоши федерални агенти от Вашингтон?
— Да, мамка му, както винаги си прав, Руни.
— Но пък от друга страна… може федералните да са се престарали. Да се вълнуват излишно. Може би информацията им е ненадеждна, а не им се иска да се червят от срам, ако се окаже погрешна.
— Ами ако информацията не е погрешна? — натъртва той. — Това не значи, че трябва да спазваме нарежданията им, нали така? Но ето че точно това правим, седим с пръст в носа.
Гледам как момиченцата скачат на въже и се извръщам, за да не се налага да ставам свидетел на невинността им и, да — уязвимостта им. Казвам:
— Мда, звучи точно като зле функциониращото полицейско управление на Ню Орлиънс, което така добре познавах и обичах.
— Единственото и неповторимото — съгласява се той.
Вземам отново маркуча, за да го навия и прибера.
— Не се обиждай, шефе, но определено се радвам, че вече не съм част от него.
Той присвива очи и ме поглежда по начин, който ме кара да застина на място.
— И аз се радвам — изрича той. — Точно затова съм тук.
— Как така?
— Руни, трябва да ни помогнеш.
Глава 17
И преди съм виждал началника си да прави тази физиономия. Едно време тя означаваше, че се готви да ми даде заповед, за която знае, че няма да ми хареса. Но той вече не ми е началник и затова нямам никаква представа какво значи физиономията сега.
— Я задръж, шефе — намесвам се, но той ме прекъсва.
— Трябва ли да ти припомням какво стана последния път, когато федералните се появиха, за да ни „помогнат“ в кризисен момент? — изтъква той и клати глава с отвращение. — Много добра работа свършиха за Голямото спокойствие, а? Прав ли съм?
Разбира се, че говори за Катрина. Кошмарният ураган, от онези, появяващи се веднъж на сто години, който попиля града ни и го промени завинаги, оставяйки след себе си стотици трупове на удавници, пръснати по улиците, хиляди унищожени домове и мечти, и цели квартали, които десетилетие след ужаса все още са призрачни райони. Когато всичко свърши, повече от две хиляди нюорлиънци бяха загубили живота си, сред които множество жени и деца, а има и хора, които смятат, че всъщност жертвите са били повече. Спомням си как една вечер преди няколко години пиех в бар на Бърбън Стрийт в деня, когато отбелязваме годишнината от Катрина, и един старец каза на друг: „Знаеш ли каква е разликата между Ню Орлиънс сега и нацистка Германия през 1945 година? През 45-а американците се отнесоха с германските градове по-добре, след като всичко свърши“.
Да, като цяло тук не храним кой знае какво доверие или други добри чувства към федералните.
Сега обаче говорим за атака по време на Марди Гра. Броят на жертвите може да надмине този след Катрина и в сравнение с нея споменът за бурята убиец да изглежда направо приятен.
— Няма нужда да ме убеждаваш — заявявам. — Но за каква помощ говориш?
Той кимва.
— Никой не разчита на няколко навлеци от ФБР да ни опазят. Най-малко пък аз. Както сам каза, Руни, никой не обича този град повече — и не го познава по-добре — от хората, които го наричат свой дом. Обаче никой не смее да направи каквото и да е. Не и докато ФБР ни диша във врата, а старшият полицейски офицер само им козирува. Всички сме с вързани ръце.
Той млъква за момент, но аз знам какво ще каже и го изпреварвам.
— Освен мен, нали?
— Точно така.
Поклащам невярващо глава.
— Шефе, искаш от мен да се замеся във федерално разследване за тероризъм? Като цивилен?
— Искам помощта ти, Руни. Искам очите ти. Ушите. Искам да чукаш на врати. Да поступаш този-онзи, ако се наложи. Нужен ми е някой извън управлението. Човек, на когото мога да вярвам. Добро ченге, на което наистина му пука за града…