Знам как да различа терористите, които се спотайват между цивилните. Знам как да отлича престъпниците от невинните и да неутрализирам заплахата.
Разбил съм шифъра на терористите, но не мога да приема за даденост, че и нюорлиънската полиция или ФБР също са го разбили. Телефонът ми обаче все още е неизползваем заради срива в мрежата и, дявол да го вземе, така и не виждам човек с работеща радиостанция.
Наблизо никога няма полицай, когато ти потрябва, измърморвам.
Продължавам да тичам с умерено темпо, а автоматът подскача по рамото ми на всяка крачка. Отново опитвам телефона. От списъка с телефони избирам този на междуведомствената гореща линия, който специален агент Морган ни даде на срещата. Вдигам апарата до ухото си и напрягам слух.
Линията избипка. Веднъж. Два пъти.
Записан глас ми съобщава, че в момента не може да бъде осъществена връзка.
А стига бе, казвам си.
Затварям и опитвам отново. И отново. И отново.
На четвъртия опит се свързвам. Отсрещната линия започва да звъни.
Заковавам се на място.
Успях!
Линията звъни. И звъни.
Преброявам десет иззвънявания, но никой не вдига. Не се включва и гласова поща. Нищо.
Проклинам Морган и некомпетентността и прибирам телефона в джоба си.
А сега какво?
Припомням си срещата, организирана от Морган. За всички мерки за сигурност взети от страна на федералните, които изброи. За дроновете. За детекторите за частици. За инфрачервените камери, наблюдавани от специален експертен екип.
Камери.
Оглеждам се за нещо, което — поне в тази част на града — не би трябвало да е трудно за откриване: черна дъска за менюта пред някой бар или кафене.
Виждам една. На няколко врати от мен е. Пред старомоден бар в духа на Френския квартал на име „Дюпре“, който е обявил на дъската специалното си предложение за седмицата: три питиета на цената на едно за Марди Гра.
Хуквам натам. Изтривам припряно написаното с ръкав. Нямам тебешир, затова бялото камъче, което намирам на улицата, ще трябва да свърши работа.
С големи букви надрасквам:
АГЕНТ МОРГАН!!!
ЧЕРВЕНО-ЗЕЛЕНИ ОЧИЛА
ЗА ОТКРИВАНЕ МАСКИРАНИ СТРЕЛЦИ!!!
После вдигам поглед към навесите, корнизите и стълбовете на уличните лампи в търсене на някоя от току-що инсталираните камери. Кръстовището между „Бърбън“ и „Конти “ е голямо. Трябва да са сложили поне една!
Ето я. Под пода на балкон на втория етаж. Малка, гладка черна леща с безжична антена, закачена за сградата с нови, лъскави сребристи винтове.
Вземам дъската и изтичвам при камерата. Вдигам дъската, размахвам я и започвам да соча и да жестикулирам като наркоман със спешна нужда от дрога. Чувствам се малко откачено, но точно това е целта. Сигурно няма кой знае колко други хора, които танцуват и подскачат насред терористична атака. Ако ФБР наистина разполага с екип от агенти, които наблюдават камерите, би трябвало веднага да ме забележат.
Само се надявам да ми обърнат внимание. Да прочетат съобщението. Да го приемат сериозно. И после да го предадат на онези, които отговарят за всичко.
След около трийсет секунди дочувам повече изстрели наблизо. Оставям дъската на земята, намирам си прикритие, отново вадя телефона и набирам Кънингам, за да се опитам да предупредя и него, и нюорлиънската полиция за очилата и маскираните стрелци.
По дяволите! Няма връзка. Опитвам още два пъти. Пак не успявам.
После телефонът ми се раззвънява. По някакво странно стечение на обстоятелствата някой се обажда на мен.
Кодът е местен, 504, но самият номер ми е непознат.
Може да е ФБР. Може би е някой от наблюдателите, който е видял съобщението ми. Може би е свършило работа!
Вдигам задъхан.
Мъжки глас, хладен като острие, изрича: Здравейте, детективе, звънели сте ми?
Глава 84
Дъхът ми спира, щом чувам гласа на това чудовище.
Говоря по телефона със злия гений, планирал най-смъртоносната терористична атака в историята на Ню Орлиънс, която се вихри навсякъде около мен.
Но той знае ли, че аз знам?
Би трябвало. Защо иначе ще ми се обажда? За да се погаври?
— Здрасти, Били — поздравявам възможно най-спокойно. — Къде си? Дано да си на сигурно място. Сигурен съм, че си чул новините. Френският квартал е пълен…
Той се изкисква.
— Доста убедително представление — отвръща спокойно и овладяно. — Наистина. Разбира се, че чух новините. Дори ги гледах… на живо.
Последните думи почти ме карат да подскоча. Оглеждам се във внезапен пристъп на параноя. Дали и той е инсталирал камери във Френския квартал? Наблюдава ли ме в момента?