— Трябва да призная, че съм впечатлен от теб, Кейлъб — продължава той. — Стигна изумително близо до истината. За малко да ме спреш. Както виждаш, не успя. Но съсипа доста от плановете ми за деня.
Вбесявам се, стискам телефона по-здраво и казвам:
— Наистина ли? Това е най-хубавото, което чувам днес. Хайде да се видим и лично да ми споделиш как съм ти съсипал плановете, а после ще пъхна смит и уесъна си в проклетата ти уста и ще дръпна шибания спусък!
Били избухва в смях.
— О, сигурен съм, че ще се срещнем, но не веднага. Ти успя да провалиш част от плановете ми, но не всички. Тепърва започваме. Честна дума.
— Какво друго си замислил? Хайде, Били, кажи ми!
Още смях.
— И да си разваля удоволствието? Сериозно?
Исусе Христе.
— Защо? — крещя аз. — Защо го правиш? Защо, в името божие, искаш да взривиш, да разкъсаш и обстреляш родния си град?
Като всеки социопат, макар и успешно крил се години наред, той си има подготвена проповед.
— Защото обичам родния си град, Кейлъб — подема той. Гласът му е силен и решителен. — От години гледам как затъва все по-дълбоко и по-дълбоко. Как пришълците износват културата и същността му. Тъканта на обществото е протрита. Някой трябва да излезе напред, да ни обедини и да отвърне на удара!
— Като избиваш невинни хора?
— Не, като прочистя града от натрапниците, които идват и изсмукват всичко хубаво и благородно в Ню Орлиънс — отсича той. — Стига де, Кейлъб, като ченге трябва да си видял какво правят нашествениците тук. Отнемат ни храната, културата, музиката и какво получаваме в замяна? Мръсни пари… А когато дойде момент, когато се нуждаем от истинска помощ, както след Катрина, с нас се отнасят като с дърта курва, която се е застояла повече, отколкото е редно.
Затварям очи. Аз съм просто ченге, не съм психотерапевт. Но трябва по някакъв начин да го спра… или поне да го забавя. Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите почти ме болят. Осъзнавам, че точно в този миг, в настоящата секунда, имам шанс да предотвратя предстоящата касапница, да спра онова, което Били тепърва планира, преди да се е случило.
Поемам си дъх. Преглъщам гнева, гордостта и полицейското си мислене.
— Били… знаеш ли, никога не съм поглеждал нещата от този ъгъл. Не ми е приятно да го призная, но… моля те, кажи ми нещо повече. Кажи ми какво предстои.
Пак смях.
— Преди секунди се кълнеше, че ще ми пръснеш мозъка. А сега искаш да ти повярвам, че си променил мнението си? Не е зле, но, Кейлъб, моля те, не обиждай интелигентността ми.
— Били…
След кратка пауза той пита:
— Преди да те оставя, помисли за следното, ти, жалък, дребен готвачо на сандвичи. Губил ли си някога нещо ценно за теб, Кейлъб? Може би работата си? Или бизнеса? Или пък… близък? Може би две?
Устата ми пресъхва. Пулсът ми литва към небесата.
Кучият син Марлийн и Ванеса ли заплаши току-що?
— Какво каза, Били? — крещя в отговор. — Там ли си още?
Нов изблик на смях.
— Възможностите са необятни като небесата, Кейлъб — отговаря той. — Не го забравяй.
После затваря.
Глава 85
Краката ми удрят по тротоара.
Ръцете ми се движат като бутала.
Гърлото и дробовете ми горят.
Автоматът е на път да ми строши рамото с цялото това подскачане.
Разстоянието оттук до „Готвачът убиец“ е само четиристотин метра.
В момента обаче въпросното разстояние ми се вижда като няколко светлинни години.
След като Били ми затвори, направих няколко опита да се обадя на Марлийн. Никакъв успех. Не можах да се свържа.
Помъчих се да им пратя съобщение. Да ги предупредя. Да ги умолявам да намерят къде да се скрият и да го направят. Но и съобщението не се изпрати.
Нямам представа къде са.
Или… Божичко, дори не знам дали още са живи.
Били може и да блъфира. Да се опитва да ме насочи към фалшива следа.
Но вече знам на какво е способен. Ако наистина планира нещо срещу двете ми най-близки същества, трябва да ги защитя.
Не мога да рискувам с бездействие.
Трябва да ги намеря. Да ги спася.
А караваната е най-подходящата отправна точка.
Все още имам стотици въпроси. Какви са истинските мотиви на Били? Каква е крайната му цел? Защо носи в себе си толкова много злоба и болка?
И най-вече, какви други ужаси крие?
Те обаче могат да почакат.
Тичам по опустелите улици на Френския квартал и мога да мисля само за двете си най-близки жени.