Вернадски не каза нищо, докато скачваше цистерната към всмукателния клапан и слушаше тихото съскане на хелия, който промиваше машинното отделение, бавно изтласквайки радиоактивните газове във всепоглъщащата безбрежност на космоса. После любопитството взе връх над предпазливостта и той попита:
— Вие имате на борда си силиконий, капитане, при това голям силиконий.
Капитанът се обърна бавно към Лари и отрони с безизразен глас:
— Така ли?
— Видях го. Ще ми позволите ли да го огледам по-добре?
— Защо?
— Ами, вижте, капитане — замоли се Вернадски, — на тази скала съм повече от половин година. За астероидите съм прочел всичко, което успях да намеря, включително всичко и за силикониите. Обаче никога не съм виждал силиконий на живо, дори и малък. Имайте милост!
— Мисля, че трябва да си свършите работата.
— Промиването с хелий трае часове. Докато не завърши, нямам друга работа. Впрочем, как така носите силиконий на борда, капитане?
— Като домашно животно. Някои обичат кучета, аз обичам силикониите.
— Успяхте ли да го накарате да говори?
Капитанът се изчерви.
— Защо питате?
— Някои от тях говорят. Други пък четат мисли…
— Вие какъв сте? Да не сте специалист по тия боклуци?
— Чел съм за тях, нали ви казах. Моля ви, капитане, позволете ми да го разгледам.
Вернадски се стараеше да не се издава, че е забелязал застаналите от двете страни на капитана членове на екипажа. Всеки един от тримата беше по-едър от него и — в това Лари не се съмняваше — въоръжен.
— Какво лошо има в това — продължаваше Вернадски. — Нали не мога да го открадна. Искам само да го видя.
Може би само благодарение на недовършения ремонт беше жив в момента. Или може би му помагаше неговата привидно весела, почти глуповата невинност.
— О’кей, о’кей, елате — примири се капитанът.
Вернадски го последва. Гъвкавият му ум работеше бясно, а пулсът му забележимо се ускори.
Лари гледаше сивото вещество пред себе си благоговейно, но и с леко отвращение. Той не излъга, като каза, че никога не е виждал жив силиконий, но беше гледал триизмерни снимки и чел описания. Все пак в реалното присъствие имаше нещо, което нито снимки, нито думи можеха да заместят.
Кожата на силикония беше сива, мазна и гладка. Движенията му бяха бавни — нещо естествено за същество, живяло в камък и самото то нещо като камък. Под кожата не се забелязваше трептене на мускули; движеше се с помощта на плочки — тънки каменни пластинки, плъзгащи се една върху друга. Формата му беше, общо взето, яйцевидна — отгоре заоблена, отдолу сплескана, с два вида израстъци. Отдолу бяха „краката“, разположени радиално, шест на брой, завършващи с остри кремъчни краища, бронирани с метални наслоения. Тези краища можеха да пробиват скалата и да я чупят на парчета, които силиконият поглъщаше като храна.
Единственият отвор към вътрешността на силикония се намираше отдолу на плоската му повърхност и се виждаше само когато той беше обърнат обратно. В този отвор влизаха натрошените парчета скала. Вътре варовиковите и хидратните силикати реагираха, като образуваха органосилициеви съединения, от които се изграждаха тъканите на силикония.
Излишните силициеви двуокиси се изхвърляха през отвора — бели твърди каменни екскременти.
Екстратеролозите дълго се бяха чудили на гладките камъчета, пръснати из малките кухини в скалистата структура на астероидите, преди да открият първите силиконии. И останаха удивени от начина, по който тези същества успяваха да накарат органосилициевите съединения — силициево-кислородни полимери с въглеводородни странични вериги — да изпълняват толкова много различни функции, извършвани в земните организми от протеините.
Останалите два израстъка излизаха от най-високата точка на гърба. Представляваха обърнати конуси, издълбани в обратна посока и плътно прилепващи в успоредни вдлъбнатини, минаващи по гърба, но които могат да се вдигнат малко нагоре. Когато силиконият дълбаеше скалата, „ушите“ се свиваха назад за обтекаемост. Когато почиваше в някоя издълбана кухина, те можеха да се вдигнат, за да възприема звука по-добре. Имаха далечна прилика със заешки уши и затова названието „силиконий“ бе неизбежно. По-сериозните екстратеролози наричаха тези същества Silliconeus asteroidea и считаха, че „ушите“ имат нещо общо с телепатичните способности, които притежават. Малцина поддържаха други мнения.
Силиконият бавно пълзеше по някакъв мазен камък, а в един от ъглите на помещението бяха натрупани и други подобни камъни. Вернадски знаеше, че те представляват хранителният запас на съществото, или поне бяха изходно вещество за изграждане на неговите тъкани. Но беше чел, че като източник на обикновена енергия това не е достатъчно.