Вернадски се чудеше:
— Това си е истинско чудовище. Широко е повече от една стъпка.
Капитанът само изръмжа безучастно.
— Къде го намерихте? — попита Лари.
— В една от скалите.
— Слушайте, капитане! Най-голямото, открито досега, е около пет сантиметра. Бихте могли да го продадете на някой музей или университет на Земята.
Капитанът вдигна рамене.
— Така, вече го видяхте. А сега да вървим при хиператомната апаратура.
Той вече се обръщаше, стиснал здраво лакътя на Вернадски, когато се намеси някакъв глас — бавен и неясен, глух и дрезгав.
Гласът се получаваше при грижливо модулирано триене на камък в камък. Вернадски зяпна говорещия почти с ужас.
Беше силиконият, внезапно превърнал се в говорещ камък. Той произнесе:
— Човекът се чуди дали това нещо може да говори.
Вернадски прошепна:
— Кълна се в Космоса, то говори!
— О’кей. Видяхте го, чухте го. Сега да вървим.
— И даже чете мисли — каза Вернадски.
Силиконият произнесе:
— Марс се завърта за две четири часа три седем и половина минути. Плътност на Юпитер е едно точка две две. Уран е открит в година едно седем осем едно. Плутон е планета, която най-далеч. Слънцето е най-тежко, маса две нула нула нула нула нула нула…
Капитанът задърпа Вернадски навън. Вървейки назад и спъвайки се, той слушаше като омагьосан затихващото жужене на нулите.
— И откъде научава всички тези неща, капитане? — попита Лари.
— От една стара астрономическа книга, която му четем. Много стара книга.
— От времето преди пътешествията в Космоса — намеси се с отвращение един от членовете на екипажа. — Дори не е филм. Най-обикновен печат.
— Млъквай! — сряза го капитанът.
Вернадски провери хелиевата струя за гама-лъчение. Най-после дойде време да спре промиването и да започне работа в машинното отделение. Той работеше много старателно и спря само веднъж, за да пийне едно кафе и да поотдъхне.
С невинно изражение и сияеща усмивка Лари каза:
— Знаете ли как си го обяснявам, капитане? Това нещо си живее във вътрешността на някой астероид, прекарва целият си живот вътре. Може би стотици години. Необикновено голямо е и най-вероятно много по-умно от останалите силиконии. Вие го изваждате и то открива, че светът не е само скала. Открива безброй неща, които никога не си е представяло. Затова се интересува от всичко. В книгите, а и в човешкият ум, намира нови мисли, може би цял един нов свят. Не мислите ли, че е така?
Огромно бе желанието му да изпита капитана, да се добере до нещо конкретно, с което да подкрепи своите изводи. Затова рискуваше, но казваше гласно може би половината от своята истина. И то по-малката половина.
Но облегнал се на стената с ръце, скръстени на гърдите, капитанът каза само:
— Кога ще завършите?
Това бяха последните му думи и Вернадски трябваше да се задоволи с тях. Най-после двигателят беше поправен така, както искаше Вернадски. Капитанът плати приличен хонорар в брой, прибра разписката и стартира с ослепителната хиператомна енергия на кораба.
Вернадски проследи старта с почти непоносимо вълнение, след което бързо отиде до субетерния си предавател.
— Трябва да съм прав, трябва — мърмореше Вернадски. — Трябва!
Полицаят Милт Хокинс получи съобщението, уединен в станцията, към която беше придаден — Патрулна станция, астероид №72. Той беше с двудневна брада, а неизменната тъга върху червендалестото му широко лице беше резултат от самотата, също като прекалената веселост в очите на Вернадски.
Полицаят Хокинс усети, че гледа в тези очи и се зарадва. Макар че това беше просто Вернадски, компанията си е компания. Той извика едно гръмко „Здрасти“ и с наслада заслуша звука на този глас, без особено да го е грижа какво конкретно се говори. После внезапно веселото му настроение се изпари, наостри и двете си уши и каза:
— Чакай, чакай. Ча-кай! Какви ги дрънкаш?
— Ама че тъпо ченге! Не слушаш ли? А аз се продрах да ти говоря…
— Я разкажи всичко на порции, моля ти се. Каква е тази история с някакъв силиконий?
— Тоя тип има на кораба си силиконий. Вика му „домашно животно“ и го храни с мазни камъни.
— Ами? Кълна се, че един рудотърсач из астероидите е в състояние да обяви за домашно животно дори буца сирене, ако успее да я накара да му говори.
— Само че това не е обикновен силиконий. Не е от тия малките, по четири-пет сантиметра. Този е широк над тридесет сантиметра. Не разбираш ли? Кълна се в Космоса, един човек, който живее на астероидите, би трябвало да знае нещичко за тях.