— Ако е така, не е нужно да ги хващам — каза Хокинс сухо.
— Не е ли?
— Просто е излишно.
Полицейският кръстосвач се приближи по спирала. Жертвата им се носеше в пространството с изчерпана енергия и с постоянна скорост от петнадесет хиляди километра в час.
Кръстосвачът се пригоди към тази скорост и се насочи за скачване.
Лицето на Хокинс придоби кисело изражение.
— Да му се не види!
— Какво става?
— Ударен е. От метеор. Само Бог знае колко са из астероидният пояс.
Целият възторг от лицето и в гласа на Вернадски изчезна.
— Ударен? Разбити ли са?
— Дупката е колкото врата на хамбар. Вернадски, много съжалявам, но тая работа хич не ми харесва.
Лари затвори очи и преглътна с мъка. Той много добре разбираше мисълта на Хокинс. Корабът бе умишлено повреден — нещо, което можеше да бъде окачествено като углавно престъпление. А това — смърт в резултат на углавно престъпление — си беше чисто убийство.
— Хокинс, ти знаеш защо го направих.
— Знам само това, дето ми го разправи. Ако се наложи, ще свидетелствувам за него. Обаче ако не са се занимавали с контрабанда…
Не се доизказа. Пък и не беше нужно.
Те влязоха в кораба, напълно защитени от космическите си костюми.
„Робърт Кю“ бе разнебитен както отвън, така и отвътре. Лишен от енергия, екипажът не бе имал възможност да вдигне защитен екран срещу връхлитащата скала. Или да я открие навреме. Или да я избегне, ако я открие навреме. Корпусът бе пробит, сякаш е направен от станиол. Скалата бе разрушила командната кабина. Въздухът бе излетял в Космоса. И тримата от екипажа бяха мъртви.
От удара единият член на екипажа се бе размазал в стената и представляваше парче замразено месо. Капитанът и другият член на екипажа лежаха в неестествени пози. Цялата им кожа бе покрита със замръзнала съсирена кръв на местата, където въздухът, кипвайки, се е отделил от кръвта и е спукал кръвоносните съдове.
Вернадски никога не беше виждал подобна смърт в Космоса. Почувства гадене, но все пак успя да подтисне повръщането, което щеше да изцапа космическия му костюм.
— Хайде да изпробваме рудата, която возят — каза Лари. — Силиконият трябва да е жив.
„Трябва, трябва да е жив“ — повтаряше си той наум.
От силата на сблъсъка вратата се бе изскубнала от рамката и на това място имаше дупка, широка цял сантиметър.
В ръката си Хокинс носеше брояч. Той го вдигна и приближи слюденото му прозорче до дупката. Броячът заграка като милион гарги.
— Нали ти казах — въздъхна Вернадски с безкрайно облекчение.
Като повреди кораба при „поправката“, той просто хитроумно бе изпълнил своя дълг на честен гражданин. Сблъсъка с метеора, при което бяха загинали трима души, беше една достойна за съжаление злополука.
За да отворят изскубнатата врата се наложи да дадат два изстрела с пистолет. Пред тях се разкриха тонове руда.
Хокинс взе два къса и ги пусна в джоба на костюма си. Каза:
— Като веществени доказателства. Пък и за проба.
— Недей да ги държиш дълго в близост до кожата си — назидателно го предупреди Вернадски.
— Докато ги пренеса на кръстосвача, костюмът ще ме пази. А и това не е чист уран.
— Бас държа, че е почти чист. — Самоувереността на Лари се бе възвърнала напълно.
Хокинс се огледа.
— Голям удар, няма що. Може би сме ликвидирали цяла банда контрабандисти, или поне част от нея. Обаче от тук нататък какво ще правим?
— О-ох, астероидът…
— Правилно! Къде е той? Те са единствените, които знаят това, но са мъртви.
Настроението на Вернадски пак спадна под нулата. Без астероида те имаха само няколко тона руда и три трупа. Това беше хубаво, но на Лари му трябваше нещо внушително. Сигурно щеше да има благодарствена награда, но не това бе целта му. Искаше да го преместят на постоянна работа на Земята, а за това трябваше още нещо.
— О, Космосе! Боже Космически! Силиконият! Той може да живее във вакуум и знае къде се намира астероида.
— Правилно! — разпалено го подкрепи Хокинс. — Къде е това нещо?
— В задната част на кораба. Насам! — извика Вернадски.
Под светлината на фенерчетата им силиконият блесна, движейки се. Беше жив. Сърцето на Вернадски щеше да се пръсне от вълнение.
— Хокинс, ще трябва да го преместим.
— Защо?
— Кълна се в Космоса, че звукът не се разпространява във вакуум. Трябва да го пренесем на кръстосвача.
— О’кей, о’кей.
— Сам знаеш, че не можем да го наврем в космически костюм с предавател.
— Казах о’кей!
Понесоха го толкова внимателно и предпазливо, че обвитите им в метални ръкавици пръсти докосваха мазната „кожа“ на силикония почти нежно. Докато се отблъскваха с шутове от корпуса на „Робърт Кю“, го носеше Хокинс.