Съществото лежеше в командната кабина на полицейския кръстосвач. Двамата бяха махнали шлемовете, а Хокинс вече сваляше и костюма си. Вернадски обаче нямаше търпение и се обърна към силикония:
— Можеш ли да четеш мисли?
Докато търкането на каменните повърхности се превърне в думи, Лари почти спря да диша. Дори му беше трудно да си представи по-приятен звук.
— Да. — Пауза. — Навсякъде наоколо пусто. Нищо.
— Какво? — попита Хокинс.
Вернадски направи знак да трае.
— Сигурно има предвид пътуването в Космоса в момента. Предполагам, че го е поразило.
Лари изкрещя, като че да направи мислите си по-ясни:
— Хората, които бяха с теб, са събирали една специална руда, уран, радиация, енергия.
Чу се слаб, стържеш звук:
— Те търсеха храна.
Ами да! Разбира се! Уранът представляваше за силикония храна, източник на енергия.
— Посочи ли им къде могат да я намерят?
— Да.
— Едва-едва го чувам — намеси се Хокинс.
— Май му има нещо. — Вернадски стана загрижен. Извика:
— Добре ли си?
— Не добре. Въздух… изчезна… наведнъж. Нещо лошо… вътре.
— Внезапната декомпресия нещо го е повредила. Господи… — мърмореше си Вернадски. — Ей, слушай, — завика пак той — ти знаеш какво искам. Къде е твоето жилище? Мястото с храна? Къде е?
Вернадски и Хокинс чакаха мълчаливо. „Ушите“ на силикония започнаха да се вдигат мно-ого бавно, трепнаха веднъж и пак се отпуснаха.
— Там — проговори той. — Е-ей там.
— Къде? — Вернадски крещеше.
— Там.
— Май прави нещо — каза Хокинс. — По някакъв начин се опитва да сочи.
— Да бе, само че не схващам къде.
— А ти какво очакваш, да даде координатите ли?
— Че защо не? — веднага се отзова Лари и се обърна отново към силикония, който лежеше неподвижен на пода и във външността му имаше някаква зловеща унилост.
— Капитанът е знаел откъде взимаш храната си. Разполагал е с числа, групи числа за мястото, нали? — Той се молеше силиконият да прочете мислите му, а не само да слуша думите.
— Да — отговорът приличаше на въздишка, получена от търкането на камъни.
— Три групи числа — подсказа му Вернадски.
Поне трябваше да са три. Три координати, с прибавени към тях три дати, обозначаващи три положения на астероида в космическото пространство по орбитата му около Слънцето. Въз основа на тези три групи би могло да се изчисли и определи точно положението на всеки астероид във всеки момент. Дори отклоненията биха могли да се изчислят приблизително.
— Да — произнесе силиконият още по-тихо.
— Какви бяха числата? Хокинс, вземи лист и ги запиши.
Обаче силиконият каза:
— Не зная. Не важни числа. Аз храня там.
— Ясно. Ясно като бял ден — каза Хокинс. — Координатите не са му трябвали, затова не им е обърнал никакво внимание.
Съществото започна тихо:
— Скоро не… — пауза, дълга пауза. После бавно, сякаш казваше нова и непозната дума, продължи: — жив. Скоро… — още по-продължителна пауза — мъртъв. Какво е след смърт?
— Чакай, чакай — замоли се Вернадски. — Капитанът записа ли някъде тези числа?
Една дълга минута силиконият не отговори. Двамата мъже се наведоха толкова ниско, че почти се допряха с глави до умиращия камък. Тогава той повтори:
— Какво след смърт?
— Трябва ни само един отговор — изкрещя Лари. — Само един. Капитанът трябва да е записал числата. Къде? Къде?
Силиконият прошепна едва чуто:
— На астероида…
И вече не продума. Беше просто един мъртъв камък, също като скалата, от която се бе родил, мъртъв като стените на кораба, мъртъв като мъртъв човек.
Вернадски и Хокинс се изправиха бавно и се гледаха обезнадеждени.
— Това няма никакъв смисъл — каза Хокинс. — Да запише координатите на астероида! Все едно да заключи в чекмедже ключа, с който се отключва.
Вернадски поклати глава разочаровано:
— Цяло състояние във вид на уран. Най-грандиозната находка в историята, а не знаем къде е.
Х. Сийтън Девънпорт се огледа със странно задоволство. В неговото набръчкано лице със стърчащ нос имаше нещо сурово, дори и в покой. Белегът на дясната буза, черната коса, изпъкналите вежди и меденият тен се съчетаваха така, че той изглеждаше във всички случаи като неподкупен агент на Земното бюро за разследване, какъвто и всъщност си беше.
Но все пак нещо като усмивка разтягаше устните му, докато разглеждаше широката стая, където сумракът правеше редиците книгофилми да изглеждат безкрайни и образците на кой-знае-какво, донесено кой-знае-откъде да изпъкват тайнствено. Тоталното безредие, откъснатостта на атмосферата, почти пълната изолация от света, правеха стаята почти нереална. Във всяко отношение изглеждаше нереална, както и нейният собственик.