Тогава Абрамовиц се провикна към лицата, които го заобикаляха:
— Аз също съм човек в конски образ. Има ли лекар в салона?
Мъртво мълчание.
— Може би тогава има магьосник? Никакъв отговор освен нервно хихикане. След това произнесе страстна реч за свободата на всички. Говори до посиняване и завърши отново с личен призив:
— Помогнете ми да си възвърна истинския образ. Той не е това, което съм, а онова, което искам да бъда. Искам да бъда онова, което всъщност съм, човек.
В края на номера много от хората в шатрата се бяха изправили с навлажнени очи, а оркестърът изсвири: „Знамето осеяно с звезди“1.
Голдбърг, който дремеше в един куп дървени стърготини през по-голямата част от соло-номера на Абрамовиц, се събуди навреме, за да се присъедини към поклоните на коня. След това, по съвета на ентусиазирания цирков директор, той прекръсти номера от „ПИТАЙ ПАК“ на „ВАРИЕТЕ ГОЛДБЪРГ“. А самият той, по неизвестни причини, плака.
Върнал се в конския бокс, след провала на най-страстните, най-вдъхновени молби за помощ, Абрамовиц заудря с глава в отчаянието си преградата, докато от ноздрите му не шурна кръв в торбичката за зоб. Помисли, че може да се удави в кръвта си, но му беше все едно. Голдбърг го намери проснат на пода сред мръсната слама, в дълбока несвяст, и го съживи с уханен разтвор от амоняк. Превърза му носа и му заговори бащински.
— Виждаш какво значи провал — изчука му той по морза с тъпия връх на пръста си. — но можеше да е и по-лошо. Вслушай се в съвета ми и се примири с положението на говорещ кон, и в него има изисканост.
— Или ме превърни в човек, или ме направи кон — умоляваше го Абрамовиц. — Това ти е по силите, Голдбърг.
— Сбъркал си адреса, приятелю.
— Защо винаги лъжеш?
— Защо винаги задаваш въпроси, които не бива да задаваш?
— Питам, защото съществувам. Защото искам да бъда свободен.
— Добре де, кой е свободен, кажи ми? — му се подигра Голдбърг.
— Ако е така — каза Абрамовиц, — какво трябва да се направи?
НЕ ПИТАЙ, ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ.
Предупреди го, че ще го удари с юмрук по носа; той отново прокървя.
По-късно същия ден Абрамовиц започна гладна стачка, която продължи почти една седмица, но Голдбърг го заплаши, че ще го храни насила с дебели гумени тръби в двете ноздри и с това стачката приключи. Абрамовиц едва не се задави и не умря от глад при мисълта за подобно нещо. Номерът продължи както преди и собственикът отново го прекръсти на „ПИТАЙ ПАК“. Когато сезонът свърши и циркът се отправи на юг, Абрамовиц го последва, препускайки в тръс сред облак прах заедно с другите коне.
И все пак си имам свои мисли.
Една чудесна есен, след дълго и тежко лято, Голдбърг изми големите си крака в кухненската мивка и преметна миризливите си чорапи да съхнат върху преградата на конския бокс на Абрамовиц, преди да седне да гледа астрономия по образователния канал. За да вижда по-добре, той сложи запалена свещ върху цветния телевизор. Но от небрежност беше оставил вратата към бокса отворена. Абрамовиц прескочи трите стъпала и премина в тръс през мръсната кухня, очите му святкаха. С лице към Голдбърг който се взираше със страхопочитание във вселената на екрана, той се изправи с бесен рев на задните си крака, за да стовари копитата си върху главата на собственика. Голдбърг го забеляза с крайчеца на очите си и скочи да се защити. Качи се мигновено на стола и успя с едно измучаване да сграбчи двете уши на Абрамовиц. сякаш възнамеряваше да го повдигне за тях. Главата на коня заедно с шията, точно до старата рана, останаха в ръцете му. Сред вонята на кръв и карантия от дупката в коня се подаде бледа човешка глава Беше мъж в началото на четиридесетте с изпотено пенсне, напрегнати черни очи и черен мустак. Освобождавайки ръцете си, той сграбчи Голдбърг за дебелия врат и с двете си големи длани го стисна с все сила. Докато се дърпаха и боричкаха, с безумно усилие Абрамовиц се измъкна бавно от коня до пъпа. В този миг Голдбърг отпусна неистовата си хватка и въпреки че урокът по астрономия продължаваше сред взрив от светлина, той изчезна. По-късно Абрамовиц направи няколко дискретни проучвания, но никой не знаеше къде е.