— Не са го направили заради това, че е изгубил честта си — рече Новиня. — Ако има нещо, което е сигурно, то това е обичта им към дърветата. Виждате ли? — В средата на гръдната му кухина, вече изпразнена, се подаваше съвсем малко филизче. — Посадили са дърво, за да отбележат мястото на погребението му.
— Сега вече знаем защо дават имена на всичките си дървета. — изрече мрачно Либо. — Посаждат ги като надгробни камъни на прасенцата, които са измъчвали до смърт.
— Гората е много голяма — рече спокойно Пипо. — Моля, ограничавайте хипотезите си до възможно най-вероятното.
Тихият му, разумен тон, както и настояването да се държат като учени, дори в тази ситуация, им подействаха успокояващо.
— Какво ще правим? — попита Новиня.
— Ще те приберем веднага в периметъра — рече Пипо. — Забранено е да излизаш тук.
— Имах предвид… тялото, какво ще правим с него?
— Нищо — рече Пипо. — Прасенцата са направили онова, което правят прасенцата, поради някакви си техни причини.
Той изправи Либо на крака.
В първия миг му бе трудно да се задържи; няколко крачки отпускаше тежестта на тялото си и върху двата крака.
— Какво му казах? — прошепна той. — Дори не знам какво от казаното го е убило.
— Не си ти — рече Пипо. — Аз съм.
— Какво, вие да не би да смятате, че те са ваша собственост? — попита Новиня. — Да не си мислите, че техният свят се върти около вас? Прасенцата са го направили поради някаква своя причина. Съвсем очевидно е, че това не се случва за първи път — вивисекцията е извършена прекалено сръчно, за да им е първица.
Пипо прие думите й с черен хумор:
— Ще си изгубим работата, Либо. Новиня ужким не знаела нищо за ксенологията.
— Права си — рече Либо. — Независимо каква е причината да се случи това, то е ставало и преди. Някакъв обичай. — Опитваше се гласът му да звучи спокойно.
— Но толкова по-зле, нали? — рече Новиня. — Значи имат обичай да се изкормват живи.
Тя погледна към другите дървета в гората, която започваше от върха на хълма и се запита колко ли от тях бяха посадени с кръв.
Пипо изпрати доклада си по ансибала, компютърът не му направи спънки да получи необходимото равнище на достъп. Остави на надзираващия комитет да реши дали контактът с прасенцата трябва да бъде преустановен. Комитетът не откри някаква фатална грешка. „Невъзможно е да се скрият отношенията между различните полове, след като някой ден ксенолог може да бъде и жена — казваше се в съобщението му, — и не виждаме момент, в който да не сте действали разумно и предпазливо. Нашето временно заключение е, че сте станали неволни свидетели на някаква борба за власт, която е завършила неблагоприятно за Рутър, затова трябва да продължите контактите с цялата си разумна предпазливост.“
Напълно оправдателно заключение, но въпреки това не бе лесно да се приеме. Либо бе израсъл с прасенцата или поне с онова, което бе чувал за тях от баща си. Познаваше Рутър по-добре от който и да е човек, с изключение на семейството си и на Новиня. Потребни му бяха дни, за да се завърне в Станцията на зенадора, седмици, преди да отиде отново в гората. Прасенцата не дадоха признак, че нещо се бе променило; по-различното бе, че се държаха по-открито и по-дружелюбно от преди. Никой не споменаваше за Рутър, особено пък Пипо или Либо. От страна на хората обаче настъпиха промени. Пипо и Либо никога не се разделяха на повече от няколко крачки, когато бяха всред прасенцата.
Болката и угризенията сближиха още повече Либо и Новиня, накараха ги да разчитат повече един на другиго, сякаш тъмнината ги сближаваше повече от светлината. Прасенцата сега им се виждаха опасни и несигурни, каквато винаги е била и човешката общност, а между Пипо и Либо вече висеше въпросът, чия бе вината, независимо колко често се опитваха да се оневинят един другиго. Тъй че за Либо единственото добро нещо, на което можеше да разчита в живота си, оставаше Новиня; същото важеше и за нея по отношение на Либо.
И макар Либо да имаше майка, братя и сестри и винаги да се прибираше у дома при тях, Новиня и Либо се държаха така, сякаш Станцията на зенадора бе остров, на който живееше и Пипо — добър, но далечен. Пипо се питаше: нима прасенцата са като Ариел8, повел младите влюбени към щастието, или бяха малки калибани9, неподвластни на контрол и готови да убиват?
Няколко месеца по-късно смъртта на Рутър потъна в забрава, смехът им се възвърна, макар никога повече да не бяха тъй безгрижни, както преди. Когато навършиха седемнайсет години Либо и Новиня бяха толкова сигурни един в другиго, че спокойно си разговаряха за онова, което ще вършат заедно след пет, след десет, след двайсет години. Пипо изобщо не си даде труда да ги пита за плановете им за женитба. В крайна сметка, реши той, те изучават биология от сутрин до вечер. И сигурно ще им хрумне да изучат и устойчивите и приемливи за обществото стратегии за възпроизводство. А междувременно им стигаше и това, че си блъскаха непрестанно главите по въпроса, кога и как се съвъкупляват прасенцата, след като нямат видими размножителни органи. Разсъжденията им върху това как прасенцата съчетават генетичния материал неизменно завършваха с шеги, тъй похотливи, че Пипо трябваше да призовава цялото си самообладание, за да се преструва, че не ги намира за забавни.
8
Ариел — в „Буря“ на Шекспир — дух, който вещицата Сукоракс (Sycorax) е заключила в разцепен бор и който е освободен от Просперо, за да го използва за плановете си; в „Изгубеният рай“ на Милтъи — ангел-бунтоввик; при поета Поуп — господар на силфидите. — Б.пр.