Тогава малката компютърна присадка, която носеше като бижу в ухото си, му съобщи за жестоката смърт на Пипо, ксенологът на Лузитания, и Андрю веднага застана нащрек. Прекъсна студентите си:
— Какво знаете за прасенцата? — попита той.
— Те са единствената ни надежда за изкупление — отвърна един от студентите; той приемаше Калвин по-сериозно, отколкото Лютер.
Андрю веднага погледна към студентката Пликт; знаеше, че тя не би понесла подобен мистицизъм.
— Те не съществуват на белия свят заради каквито и да са човешки цели, дори заради изкуплението — рече Пликт със смразяващо презрение. — Те са истински рамани, досущ като бъгерите.
Андрю кимна, ала се намръщи:
— Използваш дума, която още не е общоприета.
— Би трябвало — рече Пликт. — Всеки жител на Трондхайм, пък и всеки норман в Стоте свята, би трябвало да е чел вече книгата на Демостен „Историята на Бутан в Трондхайм“.
— Би трябвало, но не сме го направили — въздъхна един студент.
Пликт затвори очи:
— В нордическия език съществуват четири равнища на чуждестранност. Първото е чуждоземен или „утленинг“ — чужденец, когото определяме като човек от нашия свят, но от друг град или от друга страна. Второто е „фрамлинг“ — Демостен е изпуснал ударението в нордическото „фремлинг“. Това е чужденецът, когото определяме като човек, но от друга планета. Третото е „раман“ — чужденец, когото определяме като човек, но от друг вид. Четвъртото се отнася за истинския чужденец — „варелсе“, в това число са и животните, с този вид не е възможно да се разговаря. Представителите му са живи, но не можем да отгатнем от какви подбуди или цели се ръководят действията им. Биха могли и да са разумни същества, биха могли да изпитват чувства, ала ние да не знаем за това.
Андрю забеляза, че някои от студентите се подразниха. Той привлече вниманието им.
— Струва ви се, че се дразните от арогантността на Пликт, но не е така. Пликт не е арогантна; тя е просто точна. С право се срамувате, че още не сте прочели Демостеновата история на собствения си народ и поради този си срам се ядосвате на Пликт, защото тя не носи вашия грях.
— Мислех си, че Говорителите не вярват в греха — рече едно намусено момче.
Андрю се усмихна:
— Ти вярваш в греха, Стирка, и действията ти са съобразени с тази вяра. Значи грехът за теб е реален и след като знае това, Говорителя трябва също да повярва в него.
Стирка обаче не се предаваше:
— Какво общо може да имат всичките тези приказки за утленинги, фрамлинги, рамани и варелсе с Ксеноцида на Ендър?
Андрю се обърна към Пликт. Тя се замисли за миг:
— Това е наистина свързано с глупавия спор, който досега водехме. Чрез тези нордически равнища на чуждестранност можем да разберем, че стореното от Ендър не е истински ксеноцид, защото когато е унищожил бъгерите, ние сме ги смятали за варелсе; чак години по-късно, когато първият Говорител на мъртвите написва „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, човечеството разбира, че бъгерите не са варелсе, а рамани; дотогава не е съществувало разбирателство между бъгерите и хората.
— Ксеноцидът си е ксеноцид — рече Стирка. — Това, дето Ендър не е знаел, че са рамани, не ги прави по-малко мъртви.
Андрю въздъхна при тази безпощадна забележка на Стирка; модно бе сред калвинистите от Рейкявик да отричат тежестта на човешката мотивация при преценката дали едно дело е добро, или зло. Делата са си добри или зли сами по себе си, твърдяха те; а тъй като Говорителите на мъртвите поддържаха единствено доктрината, че доброто и злото съществуват само и изцяло в човешката мотивация, а не в самия акт, то студентите като Стирка се отнасяха доста враждебно към Андрю. За щастие Андрю не се засягаше от това — разбираше мотива, който стоеше зад тази враждебност.
— Стирка, Пликт, нека разгледаме друг вариант. И така, прасенцата са научили Старк, а пък хората са усвоили техните езици. Да предположим, че узнаем неочаквано как прасенцата изведнъж, без всякакви провокации или обяснения са измъчвали до смърт и са убили ксенолога, който е изпратен да ги наблюдава.