И сега, докато вървеше по влажната трева на хълма, на хладния въздух Ендър — Андрю, Говорителя — можеше да мисли единствено за прасенцата, които вече бяха извършили необяснимо убийство, досущ както неразумно бяха постъпили бъгерите при първото си посещение при хората. Нима съществува някаква неизбежност, когато се срещат непознати, нима срещата им трябва да бъде белязана със смърт? Бъгерите съвсем случайно убиваха хора, ала само защото имаха „кошерно“ мислене; за тях животът на индивида имаше стойността на изрезките от ноктите, а да убият някой и друг човек, бе начин да ни съобщят, че вече са наблизо. Възможно ли е и прасенцата да имат подобна мотивация да убиват?
Гласът в ухото му обаче бе споменал за мъчения, за ритуално убийство, подобно на екзекуцията на едно от самите прасенца. Прасенцата нямаха кошерно мислене, не бяха бъгери и Ендър Уигин трябваше да узнае защо бяха постъпили така.
— Кога научи за смъртта на ксенолога?
Ендър се обърна. Беше Пликт. Вместо да се върне в Пещерите, където живееха студентите, тя го бе последвала.
— Докато разговаряхме.
Той докосна ухото си; имплантираните терминали бяха скъпи, но не бяха чак такава рядкост.
— Проследих новините преди лекцията. Тогава в тях нямаше нищо подобно. Ако по ансибала се получи някаква голяма новина, то ще да има бързо съобщение. Освен ако не получаваш новините направо по ансибала.
Пликт очевидно мислеше, че е попаднала на голяма загадка. Всъщност така си и беше.
— Говорителите имат висок приоритет на достъп до публичната информация — каза той.
— Да не би някой да те е помолил да говориш от името на мъртвия ксенолог?
Той поклати глава:
— Лузитания е с католически лиценз.
— Точно това имам предвид — рече тя. — Те нямат свой Говорител там. Но въпреки това би трябвало да допуснат идването на Говорител, ако някой го поиска. А Трондхайм е най-близката планета до Лузитания.
— Никой не е пожелавал да отиде Говорител.
Пликт го дръпна за ръкава:
— Защо си тук?
— Знаеш защо съм дошъл. Говорих от името на Вутан.
— Знам, че си дошъл със сестра си Валънтайн. Тя е много по-популярна учителка от теб — тя отговаря на въпросите с отговори; а ти им отговаряш с нови въпроси.
— Така е, защото тя знае някои отговори.
— Говорителю, трябва да ми кажеш. Опитах се да понауча нещо за теб, бях любопитна. Името ти например, откъде идваш. Всичко е засекретено. Толкова дълбоко засекретено, че дори не мога да открия какво е равнището на достъп. И самият Бог не би могъл да надникне в житието ти.
Ендър я хвана за раменете, погледна я в очите:
— Изобщо не ти влиза в работата какво е равнището на достъп.
— Ти си по-важен, отколкото хората си мислят, Говорителю — рече тя. — Ансибалът ти съобщава нещата, преди да ги съобщи на когото и да било другиго, нали? И никой не може да потърси информация за теб.
— Никой не се е и опитвал. Защо тъкмо ти?
— И аз искам да стана Говорител — отвърна тя.
— Давай тогава. Компютърът ще те подготви. Това не е като религия — няма нужда да запаметяваш никакви катехизми. А сега ме остави на мира.
Той лекичко я бутна. Тя залитна, а той се обърна и си тръгна.
— Бих искала да говоря от твое име! — извика тя.
— Още не съм умрял! — изкрещя й в отговор той.
— Знам, че ще отидеш на Лузитания! Знам го!
Тогава знаеш повече от мен, рече си наум Ендър. Но както си вървеше, той потрепери, макар слънцето да печеше и да бе навлякъл три пуловера, за да се предпази от постоянния студ. Не бе подозирал, че Пликт може да бъде толкова емоционална. Очевидно тя искаше да се отъждестви с него. Плашеше го фактът, че това момиче толкова отчаяно се нуждае да получи нещо от него. Бе преживял сума години, без да установи истински отношения с когото и да е, освен със сестра си Валънтайн — с нея и с мъртвите, разбира се, от чието име Говореше. Всички останали хора, на които държеше, бяха мъртви. Той и Валънтайн ги бяха надживели с векове, преди много светове.
Идеята да завъди корени в ледената почва на Трондхайм го отблъскваше. Какво искаше Пликт от него? Няма значение, той нямаше да й го даде. Как смееше да изисква от него нещо, сякаш й принадлежеше? Ендър Уигин не принадлежеше никому. Ако тя знаеше кой бе всъщност, щеше да се погнуси от него, от Ендър Ксеноцида; или щеше да го боготвори като Спасителя на човечеството — Ендър помнеше как хората правеха и това, а то също не му бе приятно. Дори сега, когато го познаваха само в тази му роля — с името Говорител, Талман, Фаланте, Шпилер, — независимо как наричаха Говорителя на мъртвите в града си, всред народа, на планетата си.